Крис Картър: Хищникът

Едната снимка беше на устата на жертвата в едър план. Устните й бяха зашити с дебел, черен конец. През дупчиците от иглата се беше процедила кръв, която се бе стекла по брадичката и шията й. Това означаваше, че младата жена е била жива, докато я бяха зашивали. Друга фотография отблизо показваше, че същото е било направено и с долната част на торса й. Слабините и вътрешната част на бедрата й бяха изцапани с кръв, изтекла от прободните рани. Около шевовете имаше подутини — друг знак, че жертвата беше умряла часове след като е била обезобразена с иглата и конеца. До часа на настъпването на смъртта раните от шевовете вече бяха започнали да се възпаляват. Но не това беше причината за смъртта й.

Робърт прегледа фотосите на местопрестъплението. Месарницата беше мръсна и отрупана с боклуци. На пода бяха разпръснати лули за крек, стари спринцовки, използвани презервативи и изпражнения на плъхове. Стените бяха издраскани с графити. Криминалистите бяха открили толкова много различни отпечатъци, че в задната стая, изглежда, се беше вихрил купон. Истината обаче беше, че само аутопсия би хвърлила светлина върху случая.

Всички вече си бяха тръгнали, когато Гарсия остави Хънтър при колата му. Месарницата все още беше оградена с жълта полицейска лента. Само един полицай пазеше входа.

Карлос знаеше, че партньорът му бавно и щателно ще огледа всеки възможен детайл в магазина.

— Ще се върна и ще видя какво ще мога да науча от снимките и базата-данни за изчезнали лица. Както ти каза, най-важното на този етап е да идентифицираме жертвата.

Робърт кимна и слезе от колата.

Противната смрад като че ли се беше засилила. Той показа значката си на полицая и влезе в месарницата за втори път тази вечер.

Вратата се затвори зад него и Хънтър остана в черен като в рог мрак. Запали фенерчето си и почувства прилив на адреналин. Всяка негова стъпка беше придружена от трясък на стъкла или хрущене на нещо влажно под краката му. Робърт мина покрай стара хладилна витрина за месо и се приближи до вратата в дъното. В същия миг чу бръмчене на мухи.

Другата стая беше просторна и свързваше предната част на магазина със стаичката с фризери отзад. Хънтър спря на прага и се помъчи да се пребори с вонята на разложение. Стомахът му го умоляваше да си тръгне и заплашваше всеки момент да изригне. Накара го да се задави и да се закашля силно няколко пъти. Нямаше голяма полза от хирургичната маска.

Той бавно обходи стаята с лъча на фенерчето. До отсрещната стена имаше два грамадни метални умивалника, а вдясно от тях — огромен хладилник от пода до тавана. По лавиците свободно припкаха плъхове.

Робърт изкриви лице от погнуса.

— Винаги трябва да има плъхове — измърмори той. Мразеше ги.

Пренесе се назад в миналото, когато беше осемгодишен.

Докато се връщаше от училище, две по-големи хлапета го спряха и му взеха кутията за обяд с рисунка на Батман. Беше подарък от майка му за рождения му ден предишната година, само няколко месеца преди ракът да му я отнеме. Кутията беше най-ценното му притежание.

След като известно време го дразниха, като си подхвърляха кутията, хулиганчетата я ритнаха в канал без решетка.

— Отиди да си я вземеш, глухчо.

Смъртта на майка му се отрази съкрушително на Робърт и баща му и справянето с живота след нея се оказа особено трудно. Няколко седмици, докато болестта напредваше, Робърт седеше сам в стаята си, слушаше отчаяните й ридания и чувстваше болката й като своя. Когато тя най-сетне почина, Робърт започна да страда от остра загуба на слуха. Това беше психоматичен начин на организма му да се изолира от скръбта. Временната му глухота го направи още по-лесна мишена за гаменчетата. За да не бъде отхвърлен още повече от другите, той се научи сам да чете по устните. За две години слухът му се възстанови със същата лекота, с която беше изчезнал.

— Отиди да си я вземеш, глухчо — повтори по-голямото от двете момчета.

Робърт не се поколеба и забърза надолу по металната стълба, сякаш животът му зависеше от кутията. Хулиганчетата искаха да направи точно това. Те бутнаха капака върху шахтата и избягаха, като се смееха.

Робърт намери кутията за обяд на дъното и се изкатери по стълбата, но колкото и да се опитваше, нямаше физическата сила да отмести капака. Вместо да се паникьоса, той се върна долу и тръгна по тунелите на канализацията. Щом не можеше да излезе по същия път, по който беше влязъл, трябваше да открие друг изход.