Крис Картър - Хищникът

— Сега съм сигурна, че сте сбъркали номера. Отсъствах известно време. Всъщност току-що се върнах.

Отново последва мълчание.

— Не е голяма работа. Случва се — любезно добави тя. — Ще затворя, за да можете да наберете повторно.

— Не затваряй — спокойно каза непознатият. — Не съм сбъркал номера. Прослуша ли телефонния си секретар, Катя?

Единственият телефон със секретар в апартамента й беше в отсрещния край на кухненския плот. Катя закри с ръка микрофона и бързо се отправи към него. Не беше забелязала примигващата червена светлинка. Имаше шейсет съобщения.

Тя ахна.

— Кой сте вие? Откъде знаете този номер?

Човекът пак се изсмя.

— Аз съм… — По линията отново се чу изщракване. — Твой почитател, предполагам.

— Почитател?

— Почитател с възможности, с които лесно се сдобивам с информация.

— Информация?

— Знам, че си фантастичен музикант. Обичаш цигулката си „Лоренцо Гуаданини“ повече от всичко друго на света. Живееш в мансарда в Западен Холивуд. Алергична си към фъстъци. Любимият ти композитор е Чайковски и обожаваш да караш червения си мустанг. И ще обядваш с баща си утре в един часа в специализирания ресторант за бифтеци „Маестро“ в Бевърли Хилс. Любимият ти цвят е розовото като халата, с който си в момента, и се готвиш да отвориш бутилка бяло вино.

Катя се смрази.

— Виждаш ли колко ревностен почитател съм ти, Катя?

Очите й инстинктивно се стрелнаха към прозореца на кухнята, но тя знаеше, че се намира твърде нависоко, за да я шпионира някой от съседите й.

— О, не надничам през прозореца — подигравателно се изсмя непознатият.

Осветлението в кухнята угасна и следващият глас, който Катя чу, не се разнесе от телефона.

— Стоя точно зад теб.

Всяка нощ безсънието на Хънтър му отнемаше най-малко четири часа сън. Снощи го държа буден шест часа.

Проблемите му със съня започнаха, след като ракът погуби майка му, когато той беше седемгодишен. Тя му липсваше и сам в стаята си, той лежеше буден нощем, твърде тъжен, за да заспи, твърде уплашен, за да затвори очи, и твърде горд, за да плаче. Робърт израсна като единствено дете в непривилегирован квартал в Южен Лос Анджелис. Баща му реши да не се жени повторно и макар че работеше на две места, се бореше да се справи с изискванията и трудностите да отглежда сам детето си.

За да прогони кошмарите, Хънтър поддържаше съзнанието си заето по различен начин — четеше ненаситно и поглъщаше книгите сякаш му даваха сили.

Той винаги се беше различавал от другите. Още като дете мозъкът му, изглежда, решаваше проблемите по-бързо от останалите. На дванайсет години след много изпити и тестове, предложени от директора на училището в Комптън, Робърт беше приет в осми клас на „Мирман“ — училището за надарени деца на Мълхоланд Драйв.

Но дори специалната училищна програма не беше достатъчна, за да забави развитието му.

На петнайсет завърши „Мирман“, като взе четири години гимназиален курс за две и изуми учителите си. С препоръки от всички той беше приет за студент „при особени обстоятелства“ в Станфорд, където учи психология.

Постиженията му в колежа бяха още по-забележителни и Робърт получи докторска степен по анализ на престъпното поведение и биопсихология, когато беше на двайсет и три. И тогава светът му се сгромоляса за втори път. Баща му, който навремето работеше като пазач в Банк ъв Америка в центъра на Лос Анджелис, беше застрелян по време на обир. Кошмарите и безсънието на Робърт се завърнаха още по-натрапчиво и оттогава не го напускаха.

Той застана до прозореца във всекидневната и се втренчи в далечното празно пространство. Очите го сърбяха и главоболието, което започна от тила, бързо се разпространи по цялата му глава. Колкото и да се опитваше, не можеше да се отърси от образа на мъртвата жена — отворените от ужас очи, подутите и зашити устни. Дали се беше свестила сама в месарницата и се бе помъчила да извика? Затова ли конецът се беше впил толкова надълбоко в плътта около устните й? Беше ли драла устата си в пристъп на отчаяна паника? Била ли е в съзнание, когато убиецът е поставял бомбата в нея и после я е зашивал? Въпросите прииждаха като приливни вълни.

Хънтър примига и образът на младата жена се замени с лицето на доктор Уинстън и видеокадрите от моргата, които бяха гледали. Очите му се бяха разширили от шок, когато беше осъзнал какво държи в ръката си. Робърт затвори очи. Приятелят му си беше отишъл, а той нямаше представа защо.