Крис Картър - Хищникът

Далечна полицейска сирена го изтръгна от унеса и Хънтър потрепери от гняв. Онова, което видя на тавана на месарницата снощи, променяше всичко. Бомбата не беше предназначена за друг, освен за жената, оставена там, Доктор Уинстън, неговият приятел, човекът, който му беше като баща, беше умрял без причина — трагична грешка.

Робърт почувства болка в дясното рамо и едва тогава осъзна, че е стиснал юмрук толкова силно, че кръвта не може да стигне до рамото му. Той се закле, че каквото и да се случи, ще накара убиеца да плати за стореното.

Поради деликатността на разследването на Хънтър операцията се беше преместила от третия на петия етаж в Паркър Сентър, централата на отдел „Обири и убийства“ на полицията в Лос Анджелис на Норт Лос Анджелис Стрийт. Новата стая беше достатъчно просторна за двамата детективи, но с единственото си прозорче на южната стена предизвикваше клаустрофобия. Когато Робърт пристигна, Гарсия разглеждаше снимките от местопрестъплението, които беше наредил на голямо магнитно табло вдясно от бюрото на Хънтър.

— Затруднени сме в разпознаването на жертвата — рече Карлос, когато Робърт включи компютъра си. — Криминалистите са направили няколко снимки в едър план на шевовете на устните й, но само един фотос показва цялото й лице. — Той посочи най-горната фотография на таблото. — И както виждаш, не е много добър.

Снимката беше направена под ъгъл и лявата страна на лицето на убитата жена беше отчасти закрита.

— Освен видеозаписа нямаме снимки от залата за аутопсии — продължи Гарсия. — Налага се да работим само с тези. Ако е живеела в квартала, където беше намерена, не можем да отидем да разпитваме хората там и да им показваме снимка на човек със зашити устни. Това ще ги уплаши до смърт. И някой несъмнено ще се разприказва пред медиите. — Той отстъпи назад от таблото.

— Отдел „Изчезнали лица“? — попита Хънтър.

— Свързах се с тях снощи, но тъй като тази е единствената снимка, с която разполагаме, и шевовете и подутините по устните й изпъкват много, софтуерът им за разпознаване на лица няма да проработи. Ако пуснат фотоса в базата си данни и жената случайно е там, няма да получат съвпадение. Трябва ни по-хубава снимка.

— Портрет по описание?

Карлос кимна и погледна часовника си.

— Художниците още не са започнали работа, нито компютърните специалисти. Но знаеш, че правят чудеса с наслагването на чертите на лицето и ретуширането, затова има надежда. Проблемът е, че може да отнеме време.

— Нямаме време — заяви Хънтър.

Гарсия се почеса по брадичката.

— Знам, Робърт, но без доклад от аутопсия, ДНК профил или специфични белези, които да помогнат да я идентифицираме, ръцете ни са вързани.

— Трябва да започнем отнякъде и в момента единственото място е базата-данни на отдел „Изчезнали лица“ и тези снимки — каза Хънтър, докато пишеше по клавиатурата. — Двамата с теб ще трябва да прегледаме файловете ръчно, докато получим нещо от художниците.

— Ние двамата? Ръчно? Сериозно ли говориш? Знаеш ли за колко хора се съобщава, че са изчезнали в Лос Анджелис всяка седмица?

Той кимна.

— Средно осемстотин, но може да стесним кръга на издирването до онова, което вече знаем — бяла жена, брюнетка, светлокафяви очи, на възраст между двайсет и седем и трийсет и три години. Съдейки по дължината на тезгяха и положението, в което е бил оставен трупът, бих казал, че тя е висока някъде между метър шейсет и пет и метър и седемдесет. Нека започнем с търсенето на жени, които са изчезнали преди две седмици. Ако не открием нищо, ще се върнем по-назад.

— Залавям се веднага.

— Ами отпечатъците й?

Карлос бързо поклати глава.

— Питах криминалистите. Снощи пуснаха отпечатъците й в Националната идентификационна система. Засега няма съвпадения. Жената, изглежда, не е в системата.

Хънтър предполагаше, че я няма.

Гарсия си наля кафе от машината на плота.

— Някакви улики от месарницата?

Робърт си беше изпратил по електронната поща снимката на тавана, която снощи бе направил с мобилния си телефон. Щом файлът се зареди, той натисна бутона на принтера.

— Да, тази. — Показа разпечатката на партньора си.

— Графити? — учуди се той, след като разгледа фотоса.

Робърт кимна.

— Направих снимката, докато лежах на тезгяха в същата поза, в която е била открита жертвата.

Гарсия учудено повдигна вежди.

— Лежал си върху това? — Той посочи мръсния метален плот на снимките на таблото, но не изчака отговор. — Какво по-точно виждам оттук?