Крис Картър - Хищникът

Облегна глава на изтъркания черен кожен диван. Трябваше да изгледа кадрите от камерите на паркинга до жилището на Кели, но беше капнал от умора. Клепачите му започнаха да натежават. А когато му се доспеше, Робърт гледаше непременно да се възползва от възможността.

Той заспа в хола. Спа пет часа, без да се събуди или да сънува — нещо, което му се случваше много рядко. Събуди се със схванат врат и отвратителен вкус в устата, сякаш беше ял от кофа за боклук, но се чувстваше отпочинал и за щастие главоболието му беше преминало. Къпа се дълго и остави силната струя гореща вода да масажира врата му. Избръсна се със старо ножче, което сякаш откъсваше косъмчета от лицето му, вместо да ги реже. Хънтър изруга. Трябваше да отиде в магазина да си купи ново.

Направи си чаша силно кафе и се върна в хола, където беше лаптопът, който беше донесъл.

Скритата камера на господин Уонг беше настроена да наблюдава паркинга денонощно, но имаше чувството, че трябва да гледа само нощните кадри. Убиецът едва ли бе рискувал да се мотае на сцената на отвличането посред бял ден, пред погледите на всички. Ако Кели Дженсън беше отвлечена някъде около ателието й, по всяка вероятност това беше станало по тъмно.

Паркингът беше уединен и използван главно от собственици на магазини, затова движението на коли и хора беше минимално. Всичко необичайно правеше впечатление. Не беше необходимо да гледа всяка минута от петдесет и шест часовия запис през нощта. След бърза проверка установи, че може да ускори записа до шест пъти по-бързо от оригиналната скорост и пак да забележи, ако има нещо подозрително. Това означаваше, че ще прегледа осем часа кадри за малко повече от час. Робърт погледна часовника си. Шест и двайсет и две минути. Имаше достатъчно време да види първата записана нощ, преди да отиде в Паркър Сентър.

Не се наложи да гледа дълго.

Часовникът в долния десен ъгъл на екрана показваше двайсет часа и трийсет и шест минути, когато в паркинга влезе стар форд фиеста и спря точно зад понтиака на Кели. Хънтър забави записа до нормалната му скорост. След няколко секунди от колата слезе мъж — висок, с атлетично телосложение. Облегна се на вратата от шофьорската страна и нервно огледа паркинга, сякаш проверяваше дали наоколо има някой друг. Изглежда се чувстваше неловко, когато запали цигара. Робърт спря кадъра и го увеличи, но качеството не беше добро, неясно и зърнесто, затова не можа да види ясно лицето на мъжа. Беше убеден, че компютърните специалисти в полицията ще изчистят образа. Отново пусна записа. След трийсет секунди се отвори другата предна врата и от автомобила слезе дългокрака блондинка. Приближи се до нервния мъж, коленичи пред него, разкопча колана му, смъкна панталоните му и го пое в уста.

Хънтър се усмихна и потърка брадичка. Двама търсачи на силни усещания. Той превъртя напред записа. Мъжът и жената преминаха от орален към същински секс — върху предния капак на колата. Те бяха там трийсет и осем минути.

В двайсет и един и четирийсет и девет господин Уонг се качи в пикапа си и замина. На паркинга остана само понтиакът на Кели. В двайсет и два и двайсет и шест Робърт пак намали скоростта на кадрите.

— Какво е това, по дяволите?

Той се наведе по-близо до екрана и се втренчи в събитията, които се развиха през следващата минута. Зяпна от изумление.

— Мамка му!

Тя трепереше в непрогледния мрак, свита на кълбо. Главата й беше замаяна, гадеше й се и всеки мускул в тялото я болеше ожесточено. Гърлото й дращеше, сякаш беше глътнала топка бодлива тел.

Нямаше представа откога е заключена в стаичката. Предполагаше, че от няколко дни. Нямаше как да бъде сигурна. Стаята нямаше прозорци и слабата електрическа крушка в метална решетка на тавана проблясваше само за няколко минути от време на време. Интервалите бяха неравни — понякога четири-пет пъти на ден. Но винаги светваше точно преди да й дадат храна. Също като дресиране на лабораторна мишка.

Даваха й храна четири пъти на ден. Плъзгаха я на пластмасов поднос през специален отвор в долната част на тежката дървена врата. Стаичката беше малка — дълга десет и широка осем крачки, с голи тухлени стени, бетонен под, легло с метални рамки и кофа в ъгъла, която се изпразваше веднъж дневно.

Тя помръдна глава и стаята сякаш отново се завъртя около нея. Замайването никога не преминаваше. Не беше сигурна дори дали е будна или спи. Имаше чувството, че се намира някъде между двете състояния. Беше сигурна само, че е много уплашена.