Крис Картър - Хищникът

Майърс не посегна да я вземе. Погледът й изгаряше Хънтър.

— Ти как мислиш?

Той леко повдигна вежди.

— В твоето досие пише, че преценяваш добре характера на човека, затова искам да знам дали мислиш, че може да съм блъснала двама невинни човека от покрив.

— Не съм дошъл да те съдя, но искам да чуя истината — от теб, а не от досие, написано от отдел „Вътрешни разследвания“ и полицейския психолог.

— Аз пък искам да чуя твоето мнение — предизвикателно отвърна тя. — Мислиш ли, че съм бутнала двама невинни човека от сграда?

Служебната характеристика на Майърс до произшествието на покрива беше безупречна. Тя бе работила много усилено да стане детектив и се гордееше с това. И беше една от най-добрите. Резултатите от работата й го доказваха. Дори след като беше напуснала полицията и бе станала частен детектив, успехът й беше голям. Хънтър знаеше, че хората като нея не превъртат и не изгубват ума и дума ей-така изведнъж. Той се замисли и после се наведе напред.

— Смятам, че си си позволила да се въвлечеш лично в случая — изрече Робърт. — Но си била опитен детектив и затова сигурно е станало нещо, което те е разтърсило силно. Предполагам, че си подозирала, че в онова семейство става нещо много лошо, по-точно с Били, но не си имала достатъчно доказателства да го подкрепиш. Мисля, че си се опитала да изтръгнеш обяснение от настойниците на Били, но нещата са се объркали жестоко.

Уитни не реагира.

— Ако съм прав… тогава вероятно и аз бих направил същото.

Тя бавно отпи от уискито, без да откъсва поглед от Хънтър, и после остави чашата си на масата. Той издържа погледа й, без да трепне.

— Анджела Феърфакс скочи — спокойно каза Майърс.

Хънтър зачака.

— В онзи ден аз първа реагирах на евентуалното самоубийство. Отидох там за две минути и веднага наруших протокола. Нямах избор. Нямах време да чакам подкрепления. Не знаех нищо за момчето. Качих се на покрива и видях, че е провесило крака от ръба на сградата. Седеше там с плюшеното си мече и рисуваше нещо в скицника си. Били беше дребничък. Изглеждаше толкова крехък… и уплашен. И затова не можех да чакам подкрепления. Някой по-силен повей на вятъра щеше да го отнесе като хвърчило. — Уитни прибра кичур коса зад ухото си. — Плачеше. Попитах го защо седи там. Отговори, че рисува. — Тя пак отпи от уискито си. — Казах му, че мястото не е много безопасно да седи и да рисува. И знаеш ли какво ми отговори?

Робърт не продума.

— Каза, че било по-безопасно, отколкото апартамента, когато чичо му е у дома. Мама и татко много му липсвали. Не било честно да умрат в катастрофа, а той да не е с тях. Те не го наранявали като чичо му Питър.

Буца заседна на гърлото на Хънтър.

— Видях, че момчето страда — продължи Майърс, — но най-важното беше да го дръпна от ръба. Говорех му и бавно пристъпвах към него, за да го хвана. Попитах го какво рисува. Той откъсна листа от скицника и ми го показа. — За пръв път очите й се отместиха от Робърт. — Рисунката беше на стаята му, много семпла, чертички и човечета с несиметрични лица. Имаше легло с малко дете. — Тя млъкна и преглътна. — Върху него лежеше голям човек.

Детективът слушаше внимателно.

— И после се шашнах. До леглото имаше фигура на жена.

— Леля му е знаела — отбеляза Робърт.

Майърс кимна и очите й се замъглиха.

— Те му бяха настойници. Трябвало е да се грижат за него, а са го изнасилвали. — Тя изпи остатъка от уискито си на един дъх. — Обещах на Били, че ако слезе от покрива и дойде с мен, чичо му никога повече няма да го наранява. Той не ми повярва. Накара ме да се прекръстя и да се закълна, че ако не го направя, ще умра. И тогава Били каза, че ми вярва, защото съм полицай, а полицаите не лъжат и помагат на хората. Стана и се обърна към мен. Предложих му ръката си и той протегна малката си ръчичка да я хване. И в същия миг се подхлъзна.

— Не е скочил, както пише в доклада.

Уитни поклати глава.

Двамата се умълчаха.

Сервитьорката дойде и се намръщи, като видя неизядените скариди.

— Нещо не е ли наред с храната?

— Какво? О, не — отговори Хънтър. — Фантастична е. Още не съм приключил. Дайте ми още няколко минути.

— Аз искам още едно „Балвени“, дванайсетгодишно — рече Уитни.

Сервитьорката кимна и отмина.

— Хвърлих се към него — продължи Уитни. — Пръстите ми докоснаха ръчичката му, но не можах да го хвана. Беше толкова крехък, че тялото му се разпадна, когато тупна на земята.

Робърт прокара пръсти през косата си.

— Два дни събирах смелост да се върна в сградата, от която падна Били. Всъщност мисля, че не събирах кураж, а омраза. Не исках самопризнания, а да им дам урок. Исках да изпитат поне частица от страха на Били. — Тонът й изведнъж стана гневен: — Той беше десетгодишно дете, толкова наранено и уплашено, че предпочиташе да скочи от покрива на висока сграда, отколкото да се върне при семейството, което би трябвало да го обича. Ти си психолог и знаеш, че децата не би трябвало да се самоубиват. Не би трябвало дори да знаят какво означава това.