Крис Картър - Хищникът

Щом детективите излязоха от кабинета му, Коулман вдигна телефона и набра частния номер на един негов много добър приятел — Доналд Робинс, водещия криминален репортер в „Ел Ей Таймс“.

Файловете от камерите от универсалния магазин на господин Уонг приключиха с разкомпресирането. Хънтър не беше сигурен какво се надява да открие на видеозаписите, но предположението на следователя от „Изчезнали лица“, че Кели Дженсън е отвлечена от Санта Моника, или докато е паркирала колата си, или докато е вървяла към жилищната сграда с апартамента си, някак не му се струваше убедително. Дори през нощта булевард „Сан Висенте“ беше твърде оживен. На всеки десет секунди преминаваха коли. Някой можеше да погледне през стъклото по всяко време. Беше прекалено рисковано. Убиецът лесно би избегнал риска, като отвлече Кели от ателието й в много по-спокойния Кълвър Сити. И малкият паркинг отзад представляваше идеално място за отвличане — уединен и слабо осветен. Ако Робърт беше на мястото на похитителя, щеше да отвлече Кели оттам.

Той погледна часовника си. Беше късно. Преди да излезе от кабинета си, Хънтър набързо прочете имейла, който бе получил от Дженкинс, добър приятел от отдел „Архиви и идентифициране“. Съобщението съдържаше цялата информация, която беше поискал за Уитни Майърс и периода й в полицията, но му беше трудно да се съсредоточи. Силното главоболие, което го измъчваше от два часа, се засилваше. Нуждаеше се от храна, но шкафовете и хладилникът в апартамента му от няколко дни бяха празни. Освен това единственото нещо, което можеше да приготвя добре, бяха пуканките, а вече ги ядеше от един месец. Той реши да хапне нещо по-здравословно. Разпечата съдържанието на прикачения файл в имейла на Дженкинс, взе лаптопа и тръгна към колата си.

В „Чичо Келоме“, малък хавайски ресторант в Болдуин Хилс, сервираха най-вкусните скариди в хавайски стил в цял Лос Анджелис. Хънтър харесваше кухнята и отпускащата атмосфера там. А в момента повече от всичко друго искаше да се отпусне, макар и за няколко минути, докато яде любимото си плато със скариди „Вулкан“, фактът, че в заведението имаше достоен за уважение запас от малцово шотландско уиски, беше като премия.

Робърт даде поръчката си на гишето и седна до маса в далечния ъгъл, скрит от често шумния бар. Седна и се хвана за главата. Главоболието му беше толкова силно, та имаше чувството, че черепът му ще се пръсне.

Сервитьорката донесе питието му и го сложи на масата пред него.

— Благодаря — каза той, без да я поглежда.

— Няма проблем, но ако искаш материалите, които ти обещах, ще трябва да ми върнеш картата на частен детектив.

Хънтър вдигна глава толкова бързо, че за част от секундата зрението му се изпълни със замъглени петна. Очите му бързо се фокусираха върху лицето на Уитни Майърс.

Тя се усмихна.

Робърт обаче остана сериозен.

— Може ли да седна? — попита Майърс и без да чака покана, дръпна стола срещу него.

Хънтър не можа да не й се възхити. Изглеждаше различно тази вечер. Косата й беше разпусната и падаше на раменете. Беше облечена в тъмносив костюм с тясна пола. Най-горното копче на сакото й беше разкопчано и отдолу се виждаше бяла копринена блуза. Гримът й беше толкова лек, че беше почти незабележим, но умело подчертаваше чертите й. Робърт забеляза, че мъжете на масата вдясно се обърнаха да я огледат. На двама още малко и щяха да им потекат лигите. Той погледна чашата пред себе си и после отново впери очи в Майърс.

— „Балвени“, дванайсетгодишно малцово уиски — обяви тя и допря чаша до неговата. И тя пиеше същото. — Винаги е удоволствие да намериш и друг, който цени хубавите питиета.

Хънтър сложи ръце на масата, но не каза нищо.

— Изглеждаш разстроен. Съжалявам. — Майърс посочи раната над веждата му и после допря длан до лявата страна на тялото си. — Ти се оказа прав. Ребрата ми не са счупени, но са адски натъртени.

Той продължаваше да мълчи, но това, изглежда, не я притесняваше.

— Трябва да призная, че досието ти е страхотно. Вундеркинд. Истина ли е? — Тя направи гримаса. — Учил си в престижното училище „Мирман“ със стипендия за свръхнадарени деца и си взел цялата програма само за две години. След това Станфорд, пак със стипендия. На двайсет и три години си получил докторска степен по анализ на престъпното поведение? Забележително.

Хънтър продължаваше да мълчи.

— Станал си детектив за рекордно време — рече Майърс — и веднага са те повикали в отдел „Обири и убийства“… Виж, това наистина е забележително. Сигурно си целунал много задници или си смаял някои важни хора.