Крис Картър - Хищникът

— Патрик каза, че каквото и да стане, никога не би наранил Лора, защото я обича твърде много.

— Да, спомням си.

— За жалост тогава бях зает преди всичко да следя реакциите му и това ми убягна. Но се случва по-често, отколкото мислиш. Това е продуктът на комбинация от две състояния, известни като рационализация и проекция.

Карлос свъси вежди.

— Някои съпрузи търсят проститутки, които приличат на жените им — обясни Хънтър. — Някои хора търсят гаджета, които приличат на стари любови от гимназията или учители, или дори на майките и бащите им.

Гарсия си спомни за приятел от училище, който в четвърти клас се беше влюбил в учителката си по история. Когато порасна достатъчно, за да ходи на срещи, всяко ново гадже, включително жената, за която се ожени години по-късно, беше абсолютно копие на учителката.

— Както и да е — продължи Робърт, — едва преди малко ми хрумна идеята да приличаш на някого, съчетана с рационализация и проекция.

— Мамка му! — Карлос въздъхна дълбоко през стиснати зъби. Озадачеността му най-после започна да се разсейва. — Когато гледа жените, които е отвлякъл, съзнанието му вижда някоя друга, защото той иска те да бъдат онази друга жена. Някоя, в която наистина е бил влюбен. Някоя, която никога не би наранил, каквото и да направи. Ето защо няма наранявания.

Хънтър кимна.

— Това е проекция.

— Но чакай малко. — Гарсия поклати глава. — Той все пак ги убива… много жестоко. Това не противоречи ли на теорията?

— Не, подкрепя я. Колкото по-силни са рационализацията и проекцията, толкова по-лесно се разочарова убиецът. Жертвите може и да приличат на жената, която той иска да бъдат, но не се държат, не говорят и не правят нищо по същия начин. Колкото и да го иска, те никога няма да бъдат такива, каквито той желае.

Карлос се замисли.

— И щом го осъзнае, защо да ги държи повече?

— Именно. Но пак не може да се насили да ги убие. Затова те още са живи, когато той ги оставя, и дори не е там, когато умират. Не може да понесе смъртта им. И затова е създал самоактивиращия се спусъчен механизъм.

— За да не бъде до тях.

— Точно така.

Гарсия се замисли.

— Тогава истинската му любов е умряла.

— По всяка вероятност — рече Хънтър. — И може би затова е превъртял. Съзнанието му не иска да се раздели с нея.

Карлос изду бузи и после бавно изпусна дъха си.

— Мислиш, че е умряла по същия начин като жертвите му, и зашита? И дали той я е убил?

Робърт се втренчи през стъклото в безоблачното синьо небе. Искаше му се и мислите му да са толкова ясни.

— Има само един начин да разберем.

Извади телефона си.

Лосанджелиският филиал на телевизия „Изкуство и развлечения“ се намираше в Сенчъри Сити и заемаше петнайсет кабинета на деветия етаж на втората сграда от прочутите кули-близнаци на Сенчъри Плаза. Сградите неслучайно приличаха на кулите близнаци, разрушени през 2001 година по време на терористичната атака срещу Световния търговски център в Манхатън. Те бяха проектирани от същия архитект.

Червенокосата жена на рецепцията във фоайето на телевизия „Изкуство и развлечения“ можеше да бъде описана не само като хубава, а като поразително красива.

Тя се усмихна учтиво, когато детективите се приближиха, и после вдигна показалец, за да им направи знак да почакат малко.

Няколко секунди по-късно жената докосна слушалката в ухото си и примигващата синя светлина угасна.

— С какво мога да ви бъда полезна, господа? — Погледът й се стрелна между двамата детективи и се спря на Робърт. Усмивката й придоби повече блясък. Той обясни, че иска да разговарят с някого за стар документален филм, заснет от телевизията им. Секретарката погледна значките им и държането й се промени. След кратко обаждане по вътрешния телефон и две минути по-късно те бяха поканени в кабинет в дъното на дълъг коридор. На табелката на вратата пишеше: Брайън Коулман — директор на продукция.

Мъжът, който седеше зад бюрото, се усмихна, когато Хънтър и Гарсия застанаха на прага. Беше сложил в ухото си слушалката на телефона си. Синята светлинка примигваше. Той им направи знак да влязат, стана и заобиколи бюрото. Беше най-малко пет сантиметра по-висок от Робърт, с късо подстригана черна коса и пронизващи близко разположени кафяви очи зад очила с рогови рамки.

Хънтър затвори вратата и зачака. Двете кресла пред бюрото на Коулман бяха отрупани с кашони. Детективите останаха прави.

— Трябва да ги изпратим днес… — каза Коулман по телефона и кимна на Хънтър и Гарсия. Слуша само половин секунда и после прекъсна онзи, с когото говореше: — Виж, ако не ги изпратим днес, сметката ни ще бъде прехвърлена на друга компания, разбираш ли? — Той пак замълча за миг. — Да, днес следобед е чудесно, преди три часа е още по-добре… Ще чакам. — Продуцентът извади слушалката от дясното си ухо и я хвърли на бюрото. — Извинете за бъркотията. — Той се ръкува с двамата детективи и махна кашоните от креслата. — Разширяваме се. Трябваше да се местим, но преди няколко месеца компанията от другата страна на коридора фалира. — Коулман безразлично повдигна рамене. — Рецесия, нали знаете? Затова решихме да вземем техните офиси. По-лесно е, макар че пак има напрежение. — Посочи телефона на бюрото си. — Фирмите доставчици са мазни дребнави копелета. Ако им позволиш, ще те смачкат.