Крис Картър - Хищникът

Хънтър не отговори. Знаеше, че това е истина.

— Ще те попитам още веднъж, детектив. Защо ме преследвате? И по какъв начин съм свързан с важно текущо разследване?

— Щом не знаеш защо те преследваме, откъде знаеш, че извършваме важно разследване? Вестниците не споменават такова нещо.

— Не съм толкова глупав, детектив. Ако лосанджелиската полиция накара вестниците да публикуват снимка на всеки, с когото искат да говорят, в Калифорния няма да остане хартия за всички снимки. Малкото фотографии, които публикуват, винаги са свързани с важни разследвания. Тук става нещо голямо и вие мислите, че съм замесен.

„Логиката му е неоспорима — помисли си Робърт. — Не е глупав.“

— Твърдиш, че си се досетил за всичко това, но нямаш представа защо почукахме на вратата ти?

— Точно това ти казвам.

Нещо в тона на Смит заинтригува Хънтър.

— Тогава защо не дойдеш да изясним нещата?

— Сбогом, детектив.

— Чакай — спря го Робърт, преди той да затвори. — Знаеш ли от кой отдел на полицията съм?

Гарсия погледна партньора си и се намръщи.

Смит се поколеба.

— „Измами“?

Карлос сбърчи чело още повече.

Мълчанието, което последва, се проточи няколко секунди.

— Не, не съм от отдел „Измами“.

Тишина.

— Джеймс? Там ли си още?

— От кой отдел си?

Хънтър долови различно напрежение в гласа на Смит.

— „Убийства“.

— „Убийства“? Виж, не ми харесва, че говоря през телефонна централа. Дай ми номер, на който да се свържа директно с теб. — В гласа на мъжа се долови безпокойство.

— Защо ти не ми дадеш номера си?

— Щом искаш игрички, много ти здраве. Сбогом, детектив.

— Добре — отново го спря Робърт. — Ще играем по твоя начин. — Той му каза номера си и линията прекъсна. Бързо набра отдел „Специални операции“.

— Трейси, там ли си?

— Да, детектив.

— Кажи ми, че го засякохте.

— Съжалявам, детектив, но този тип не е глупав. Използва предплатен мобилен телефон, или много евтин без чип с джипиес, или знае как да го дезактивира.

Робърт знаеше как работят телефоните с джипиес. На всеки петнайсет секунди излъчваха насочващ сигнал, подобен на онзи, който използваха самолетите, и навигационните сателити бързо установяваха местоположението на телефона с точност до петнайсет-двайсет крачки. Беше очевидно обаче, че Джеймс Смит също знае това.

— Ами триангулация? — попита Хънтър.

— Както казах, този човек не е глупав, детектив. Движеше се по време на обаждането. Бързо. И телефонът се изключи веднага щом линията прекъсна.

— По дяволите. — Робърт прокара пръсти през косата си. Знаеше, че триангулацията е най-прецизният метод за определяне на местоположението на мобилен телефон, който не изпраща сигнал за позицията си. Включеният мобилен телефон е в постоянна връзка с препредавателните кули наоколо, за да му осигурят възможно най-добър сигнал. Триангулацията разпознава трите кули, които получават най-силния сигнал от телефона, и очертава радиуса на покритието му. Телефонът се намира в точката, където трите орбити се пресичат. Точността й зависи от това колко близо една до друга са трите получаващи сигнал кули. В град като Лос Анджелис, където има стотици кули за мобилни телефони, прецизността е като на чип с джипиес. И там възниква проблемът с движението. В Лос Анджелис кулите за мобилни телефони са сравнително близо една до друга. Процесът на триангулация отнема само десет-петнайсет секунди. Ако през това време въпросният мобилен телефон излезе от обсега на едната от трите триангулиращи кули и навлезе в обхвата на другата, процесът се разпада и започва отначало. Ако Джеймс Смит се беше обадил от движеща се кола или автобус, сигналът му постоянно бе прескачал от кула на кула за минути. Триангулацията би била невъзможна. Трейси беше права. Джеймс Смит не беше новак.

— Добре, Трейси. Ето какво искам да направиш.

Пролетното утро в Лос Анджелис беше едно от онези, които карат хората да се чувстват щастливи, че са живи. Ясно синьо небе, лек ветрец и температура не повече от двайсет и два градуса. Хората се усмихваха. В такива дни всеки детектив от силите на реда искаше полицията да раздава необозначени коли с гюруци. Естествено, нямаха такива, но хондата на Гарсия щеше да свърши работа, защото за разлика от стария буик на Хънтър имаше климатик.

Докато пътуваха към Сенчъри Сити и студиата на телевизия „Изкуство и развлечения“, Карлос се изравни с аленочервено беемве кабрио със смъкнат гюрук. Брюнетка с къса коса и тънко оскубани вежди беше облегнала глава на рамото на шофьора — мускулест мъж с куршумовидна глава, обръсната до блясък, и спортен елек, два номера по-малък за размерите му.