Крис Картър - Хищникът

— Аз съм Фанг Ли, но всички ме наричат само Ли.

Робърт се представи и му обясни целта на посещението си.

— Добре. Елате с мен и ще ви покажа. — Той го заведе през задната врата в голямо, подредено складово помещение, в което се разнасяше приятно сладникаво ухание — комбинация от екзотични подправки, сапуни, плодове и неизгорял тамян. В отсрещния край, нагоре по дървено стълбище, се намираше офисът на магазина. На стените бяха окачени стотици китайски календари. Хънтър не беше виждал толкова много на едно място. Все едно бяха тапети. Имаше няколко стари метални шкафа, дървена лавица, охладител за вода и голямо бюро с компютърен монитор. На екрана пробягваха китайски йероглифи.

Ли се подсмихна, като ги прочете.

— Какво пише? — попита Робърт.

— „Бъди какъвто си. Няма друг по-подходящ за работата.“

Хънтър се усмихна.

— Вярно е.

— Баща ми обича поговорките, но предпочита сам да си ги измисля, затова програмирах скрийнсейвър, който показва списък с неговите мъдрости.

— С компютърно програмиране ли се занимавате?

— Да.

— Баща ви каза, че сте запазили записи от цяла година.

— Така е. Той е маниак по подреждането. — Ли посочи склада. — При него всичко е на мястото си.

Робърт кимна.

— Освен това много държи на сигурността. Имаме пет камери, които снимат денонощно, една, насочена към предната врата, друга — към паркинга отзад и три в магазина. Няма начин да архивираме толкова много информация без огромно пространство на хард диска или невероятно компресиране на записите. Затова създадох програма, която автоматично компресира файловете на всеки три дни и после ги архивира във външни твърди дискове с голям обем. — Отмести назад стола си и посочи четири малки черни кутии под бюрото. — На всеки дванайсет месеца файловете се изтриват сами и освобождават пространство. — Той се обърна към Хънтър: — Е, какво ви трябва, детектив?

Робърт написа нещо на листче и го сложи на бюрото пред Ли.

— Искам копие на всички записи между тези дати.

Китаецът погледна листчето.

— Цяла седмица? И от петте камери?

— Може би, но нека започнем с онази на паркинга.

Ли се закашля.

— Това са сто шейсет и осем часа. Записите са компресирани, но ще трябват… — Присви очи и безмълвно раздвижи устни. — Трийсетина дивидита. Може би повече. За кога ви трябват?

— За вчера.

Лицето на Ли пребледня. Той погледна часовника си.

— Дори да имах професионална копирна машина за дивидита, а аз нямам, пак щеше да отнеме почти цял ден.

Детективът се замисли.

— Почакайте. Казахте, че по-старите файлове се съхраняват в тези външни хард дискове, нали? — Посочи черните кутии. — Файловете от онези дати там ли са?

Ли веднага разбра какво предлага детективът и се усмихна.

— Да. Много добра идея. Може да вземете целия твърд диск. Там няма нищо друго, освен архивирани записи от камерата. На баща ми няма да му трябват.

Хард дискът се свързва лесно с всеки компютър. Това ще ви спести много време, но ще трябва да разкомпресирате файловете.

— Ще го направим.

Ли кимна.

— Нека да ви покажа как да ги намерите.

Хънтър се върна в Паркър Сентър за по-малко от половин час и отиде право в отдел „Информационни технологии“. Джак Дойл седеше зад бюрото си и преглеждаше купчина книжа. Носеше същите дрехи като вчера. Очите му бяха кървясали и лицето — небръснато. В края на бюрото имаше празна кутия от пица. И кафе машината в ъгъла беше празна.

— Тук ли прекара нощта? — попита Робърт.

Дойл вдигна глава, но не отговори. Погледът му се рееше някъде през Хънтър.

— Хей, добре ли си?

Очите на Дойл най-после се фокусираха.

— Какво? Съжалявам. Да, добре съм. — Той остави на бюрото листа, който четеше. — Само съм преуморен и нямам достатъчно хора. Всички винаги искат всичко веднага. А материалите се трупат. Пък и днес следобед ще има голяма операция. — Той се облегна назад и се втренчи в Робърт. — Какво се е случило с лицето ти? — Посочи раната над веждата му.

Хънтър поклати глава.

— Блъснах се в един стълб.

— Да, и още как. Само се надявам стълбът да не съди отдела.

— Тя няма да го направи.

— Тя? Сторила ти го е жена?

— Дълга история.

— Обзалагам се. — Дойл разчисти пространство в края на бюрото си и се облегна на него. — Е, Робърт, щом си дошъл, сигурно е нещо спешно.

— Да, но ще отнема само три минути от времето ти, Джак. И после изчезвам.

— За онзи психопат, който уби доктор Уинстън с бомба ли става дума?