Крис Картър - Хищникът

Трак-трак.

Тя затаи дъх и пулсът й се учести. Звукът се чу отново някъде пред вратата на спалнята. Сякаш токче на обувка леко потракваше върху дървения под на коридора.

— Марк? — извика тя и мигновено се почувства глупаво. Той щеше да се върне чак след няколко седмици.

Джесика се поколеба и се зачуди какво да направи. Да остане в леглото и да се тревожи цяла нощ? Вероятно не беше нищо особено, но трябваше да провери. Тя бавно се измъкна от леглото. Беше облечена само с къси панталони и тънка риза без ръкави.

Джесика излезе от стаята и щракна електрическия ключ за осветлението в коридора, но лампите не светнаха. Тя изчака малко, но не чу нищо. Взе старата бейзболна бухалка на Марк от килера и предпазливо тръгна. Тялото й потръпна, докато босите й крака докосваха студените плочки на пода в банята. Всички кранчета бяха затегнати. Никое не капеше. Тя се върна и надникна в хола, кухнята, стаята за свирене на Марк и кабинета й за упражнения. В апартамента цареше абсолютна тишина, с изключение на тиктакането на часовника в кухнята. Джесика провери прозорците и вратите. Всичките бяха заключени.

Тя поклати глава и се усмихна, когато погледът й се спря на бейзболната бухалка в ръцете й.

— Не ме бива в бейзбола, но за всеки случай ще те задържа до леглото си.

Джесика се върна в спалнята, огледа я още веднъж, подпря бейзболната бухалка на нощното шкафче и отново легна. Угаси лампата и се сгуши между завивките. Затвори очи и в същия миг кожата й настръхна. В нея внезапно се съживи някакъв дълбоко скрит инстинкт. Някакъв сензор за опасност. И единственото, което усети, беше, че не е сама в стаята. Там имаше още някой. И тогава го чу — не потракване, идващо отвън, а дрезгав шепнещ глас, разнасящ се от единственото място, където не беше проверила.

— Забрави да погледнеш под леглото.

Хънтър прекара нощта пред компютъра, опитвайки се да разбере коя всъщност е Уитни Майърс.

Сутринта след чаша силно кафе той отново отиде в Кълвър Сити в ателието на Кели Дженсън. Примигващата червена светлинка, която беше видял снощи от прозореца, беше безжична камера за наблюдение, скрита нависоко в ниша в стената и насочена към малкия паркинг. В ателието на Кели нямаше компютри, затова камерата не беше нейна.

В шест часа в съседство с паркинга беше отворен само универсалният магазин на господин Уонг. Робърт извади късмет. Безжичната камера принадлежеше на стария, подобен на птица китаец.

Сбръчканото лице и наблюдателните очи на господин Уонг загатваха за дългия му живот и за огромните знания, които беше натрупал през годините. Той обясни на Хънтър, че е помолил сина си Фанг Ли да монтира камерата, след като старият му пикап „Форд“ бил разбит няколко пъти.

Робърт го попита колко време пази записите.

— Една година — отвърна господин Уонг с широка усмивка, която, изглежда, никога не слизаше от лицето му.

— Имате записи от една година? — изненада се детективът.

— Да. Всяка минута. — Гласът на господин Уонг беше като шепот, но думите излизаха бързо, сякаш се боеше, че времето няма да му стигне да каже каквото иска. Произношението му беше перфектно и показваше, че живее отдавна в Съедините щати, но изреченията му бяха насечени. — Фанг Ли е умен. Добър е с компютрите. Направи програма, която слага в кутия файловете. Дванайсет месеца и файловете се изтриват автоматично. Не трябва дори да си мръдне пръста.

Робърт наклони глава.

— Умно. Може ли да ги видя?

Старият китаец присви очи в толкова тънка линия, че Хънтър помисли, че ги затвори.

— Искате да видите компютъра в магазина?

Робърт кимна.

— Да. Бих желал да прегледам записите отпреди няколко седмици.

Господин Уонг се поклони и усмивката му стана още по-широка.

— Добре, няма проблем, но аз не разбирам нищо. Трябва да говоря с Фанг Ли. Той не е тук. Ще му се обадя. — Китаецът протегна ръка към телефона зад гишето и заговори на мандарин. Разговорът продължи не повече от няколко секунди. — Фанг Ли идва. Ще дойде много бързо. Не живее далеч. — Той погледна часовника си. — Още не е отишъл на работа. Рано е.

Хънтър го попита за Кели Дженсън. Господин Уонг отговори, че тя пазарувала при него почти всеки ден, но понякога не се появявала по няколко седмици. Много я харесвал. Била много учтива, винаги щастлива и много красива.

— Ако беше в моята страна, всички в селото щяха да искат да се оженят за нея.

Робърт се усмихна и огледа магазина докато чакаше. Купи си чаша кафе, претоплено в микровълновата фурна, и пакет телешки хапки „Териаки“. След няколко минути дойде Фанг Ли. Наближаваше трийсетте и имаше дълга черна коса, която блестеше като на реклама за шампоан. Чертите му бяха поразителни, копие на баща му като млад, но много по-висок и атлетичен. Той заговори бързо с баща си, а после се обърна и протегна ръка на Хънтър: