Крис Картър - Хищникът

Ателието беше просторно и подредено. Имаше лавици и чекмеджета за всеки цвят боя, вид четка, палитра и размер платно. Завършените картини бяха поставени върху голям дървен рафт, който заемаше цялата стена. На няколко крачки от големия прозорец беше сложен само един триножник. Робърт предположи, че Кели е обичала да гледа залеза, докато работи. Платното на триножника беше покрито с плат, изцапан с боя. За разлика от Лора Мичъл Кели, изглежда, бе работила само върху една картина, преди да я завърши.

Хънтър надигна плата и погледна картината, която изобразяваше тъмно небе над спокойно езеро, и развалините на стара сграда на върха на стръмен хълм. Той отстъпи назад, за да я разгледа по-добре.

Кели беше художник реалист и ефектът, който бе постигнала с това платно, беше толкова въздействащ, че човек сякаш стоеше на брега и гледаше хоризонта. Но Кели бе направила и нещо, което Робърт не беше виждал дотогава. Целият пейзаж сякаш се виждаше като през опушено стъкло. Всичко имаше тъжен, сив оттенък, все едно всеки момент щеше да се разрази силна буря. Картината изглеждаше толкова реалистична, че по гърба му полазиха ледени тръпки. Той вдигна яката на якето си.

Обширното работно пространство на Кели не беше претрупано. Единствените мебели бяха лавиците и шкафовете до стените, рафтът и старо прокъсано кресло на няколко крачки от прозореца, обърнато към триножника. Нямаше двуметрови платна или прегради, зад които да се скрие някой. В единия ъгъл имаше кухненски бокс, а в отсрещния — малка баня. Робърт огледа навсякъде. Нямаше начин убиецът да е чакал в ателието и да се е промъкнал зад Кели, без тя да забележи.

Той се приближи до прозореца и се загледа в нощта навън. Ателието беше на върха на хълм и гледката беше изумителна. Нищо чудно, че Кели бе рисувала с лице към панорамата. Робърт провери ключалките. Всичките бяха нови и много надеждни. Малкият паркинг беше далеч вляво, но от прозореца се виждаше само част от него.

Изведнъж, само на две крачки от мястото, където стоеше Хънтър, нещо невероятно пъргаво премина пред прозореца.

— Мамка му! — Той отскочи назад и посегна към пистолета си.

Черната котка прекоси перваза само за част от секундата. Робърт стоеше неподвижно, с протегнати напред ръце, стиснал здраво ръкохватката на пистолета. Пулсът му препускаше лудешки.

— По дяволите! Не и за втори път за една нощ — задъхано прошепна той. Как не беше забелязал котката? Хънтър се приближи и погледна отново. Липсата на светлина отвън превръщаше стъклото в еднопосочно. Нощем човек, облечен от главата до петите в черно, можеше да наблюдава Кели, без да бъде забелязан. Робърт отключи прозореца и го отвори. Приятен хладен ветрец лъхна лицето му. Той се наведе и погледна навън, първо надясно и после наляво, по посока на паркинга. И тогава видя, че нещо примигва на отсрещната стена.

Писъкът от телевизора накара Джесика Блек да се стресне и да се събуди. Беше заспала на дивана и дори не бе забелязала, че е започнал стар черно — бял филм на ужасите.

Тя потърка очи, седна и огледа всекидневната, търсейки приятеля си Марк, но не го видя.

Жената на екрана изпищя отново и Джесика сънено протегна ръка към дистанционното, което беше паднало между краката й, и угаси телевизора. Ароматизираната свещ, която беше запалила, бе изгоряла до половината, и в стаята се разнасяше приятно ухание на ябълки и канела. Тя се вгледа в пламъка. Акустичната й китара „Вехтер“ беше на дивана до нея. Докато гледаше пламъка, Джесика прокара пръсти по струните и се отдаде на спомените си.

Получи първата си акустична китара за десетия си рожден ден. Баща й я купи като подарък от гаражна разпродажба. Беше стара и издраскана и звучеше по-скоро като умиращо куче, отколкото като музикален инструмент. Но дори на тази ранна възраст Джесика разбираше, че баща й е похарчил пари, които не може да си позволи, само за да й достави удоволствие. Беше щастлива.

Интересът й към китарата беше започнал две години преди това. Като всеки друг следобед, преди да се разболее, майка й я беше завела в парка близо до къщата, където живееха. В онзи ден там имаше стар чернокож мъж, който свиреше на китара само на няколко метра от пейката, на която майка й обичаше да сяда. Вместо да тича наоколо с другите деца като друг път, Джесика седна на тревата пред стареца и цял следобед го гледа как свири, хипнотизирана от звуците, които излизаха от шестте струни.

Чернокожият старец никога повече не дойде в парка, но Джесика не го забрави. Седмица по-късно майка й се разболя. Болестта се разви бързо, разяде я отвътре и я превърна от усмихната, жизнена жена в неузнаваема торба от кожа и кости. Бащата на Джесика линееше заедно със съпругата си и депресията му се засилваше наред с напредъка на заболяването й. Едва се издържаха със заплатата му на чиновник в супермаркет, а два месеца преди жена му да се разболее, той загуби работата си.