Крис Картър - Хищникът

Погледът на Хънтър бързо се отмести от компютъра към таблото със снимките.

— Открихте ли нещо друго под ноктите й?

— Да, частици от кожата й. Драла е устата си, слабините и шевовете, преди да умре.

— Само нейната кожа ли?

— Да.

— Добре, докторе. Обади ми се, ако има нещо друго. — Хънтър остави слушалката, загледа се в ноктите си и промълви: — Оръжие.

— Какво? — попита Гарсия и отдалечи стола си от бюрото.

— Оръжие. Затова са били заострени ноктите й. — Робърт стана и се приближи до таблото със снимките.

— Погледни фотосите от местопрестъплението на първата жертва. — Посочи ръцете на Лора Мичъл. — В ноктите й няма нищо странно.

— Не са изпилени — съгласи се партньорът му.

— Убиецът не ги е изпилил, както предполага доктор Хоув. Кели е използвала тухлената стена, за да ги изостри. Мисля, че е искала да нападне похитителя си. В празната стаичка това е било единственото оръжие, за което се е сетила.

Гарсия докосна устните си.

— Но под ноктите й не е намерено нищо друго, освен прах от тухли и собствената й кожа. Така и не е имала шанс да ги използва.

— Да. — Хънтър се върна до бюрото си и запрелиства тефтерчето си. — Доктор Хоув каза, че органите на Кели показвали леки симптоми на обезводняване и недохранване, нали? Мисля, че Кели е гладувала нарочно.

Карлос се намръщи.

— Мекситил. Тя не е имала следи от убождания с игла.

— Убиецът й го е давал с храната.

Робърт се подпря на бюрото си.

— По всяка вероятност е разбрала, че в храната й има опиат.

— И е престанала да се храни, за да се отърве от замаяността — поде мисълта му Гарсия. — Но така нямало ли е да загуби сили да се съпротивлява?

— Да, ако не се е хранила няколко дни, но не е било така.

— А само един ден. Нали така каза доктор Хоув?

Хънтър кимна.

— Мекситилът не е точно успокоително средство. На Кели са й били нужни само няколко часа да се отърве от него.

— Достатъчно, за да прогони зашеметеността, но не достатъчно, за да отнеме силите й. Ала откъде е знаела?

— Не е знаела. Рискувала е.

— Изпилила е ноктите си, за да ги превърне в оръжие. — Гарсия прокара пръсти през косата си и въздъхна. — Искала е да се измъкне оттам. Опитала се е да направи нещо, защото е знаела, че няма време, и е загубила надежда. Уморила се е да ни чака да я спасим.

Мобилният телефон на Робърт започна да звъни.

— Детектив Хънтър — каза той, доближавайки го до ухото си.

— Обажда се Трейси от телефонната централа в оперативния отдел. Отговарям за информационната линия за заподозрения, когото търсите, Джеймс Смит.

— Да?

— Позвъни човек, който твърди, че е той.

Хънтър направи гримаса.

— Засега позвъниха петдесет като него…

— Детектив — прекъсна го Трейси, — мисля, че трябва да приемете това обаждане.

Хънтър щракна с пръсти на партньора си, за да привлече вниманието му, но не беше необходимо, защото Гарсия вече беше забелязал промяната в изражението му.

— Започнете проследяване — каза Робърт на Трейси.

— Готови сме.

— Добре, свържи ме с него.

По линията се чу изщракване, последвано от статичен шум.

Хънтър зачака.

Човекът от другия край също чакаше.

— Говори детектив Робърт Хънтър — наруши мълчанието той. Не беше в настроение за игрички.

— Защо ме преследвате? — Въпросът беше зададен със спокоен тон. Гласът звучеше като приглушен шепот, сякаш микрофонът на слушалката беше увит в няколко кърпи.

— Джеймс Смит?

Последва кратко мълчание.

— Защо ме преследвате? — повтори човекът със същия тон.

— Знаеш защо те преследваме — също така спокойно отговори Хънтър. — Затова избяга, нали?

— Снимката ми е публикувана във всички вестници в града. Пишат, че полицаите искат да говорят с мен във връзка с текущо разследване, но не споменават подробности. Затова искам да ми кажеш защо ме преследваш? Как съм свързан с разследването ти?

— Защо не дойдеш при мен, Джеймс? Ще седнем и ще поговорим. Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

Мъжът се изсмя горчиво:

— Боя се, че не мога да го направя.

— Това е най-добрата ти възможност. Какво друго можеш да направиш? Не можеш да бягаш и да се криеш вечно. Както каза, снимката ти е във всички вестници. И ще остане там. Рано или късно някой ще те познае — на улицата, в магазина или в колата ти. Знаеш, че не си невидим. Ела и ще говорим.

— Знаеш, че снимката във вестниците е боклук — зърнеста, размазана и отчасти закрита. Това е отчаян опит. Самият аз едва се познах. Вестниците няма да я публикуват вечно, особено ако нямате резултати от нея. След седмица мога да танцувам гол на Сънсет Стрип и никой няма да ме познае.