Крис Картър - Хищникът

Сервитьорката донесе уискито и го остави на масата.

— Отидох в апартамента им и ги обвиних. Анджела се разплака, но Питър беше студен като айсберг. Изобщо не му пукаше. И тогава нещо ме прихвана. Принудих ги да се закопчаят с белезници и ги заведох на покрива, на същото място, откъдето падна Били. И се случи.

Хънтър се наведе напред, но не каза нищо. Остави я да говори.

— Анджела се разрида неудържимо, но не защото беше уплашена. Вината в нея експлодира и тя ми разказа всичко. Много се срамувала от себе си, но се ужасявала от онова, което Питър може да стори на нея и на Били, ако каже на някого. Питър изнасилвал и биел и нея. Мислела да вземе Били и да избягат, но нямало къде да отиде. Нямала пари, нито приятели и семейството й не се интересувало от нея. И тогава Питър превъртя. Изкрещя й да млъкне и я зашлеви през лицето. Едва не го застрелях. — Тя отпи от уискито. — Анджела обаче ме изпревари. Плесницата не я уплаши. Заяви, че й е писнало да се страхува и да бъде безпомощна, но вече нямало да бъде така. Погледна ме. Очите й решително блестяха. Каза: „Благодаря ви, че най-после ми давате възможност да направя нещо. Много съжалявам за Били.“ После неочаквано се хвърли от покрива и повлече Питър, тъй като бяха оковани един за друг.

Робърт се вгледа изпитателно в Уитни, търсейки признаци на лицемерие — бързи движения на лицето и потрепване на очите, но съзря само тъга.

— Анджела беше едра и силна жена, а Питър — висок и слаб. Не го очакваше. Тежестта й го дръпна като кран, но той успя да я удържи няколко секунди, достатъчно дълго, за да ме погледне и да ме помоли да му помогна. Аз обаче се обърнах и отминах.

Двамата седяха, без да разговарят, докато Хънтър се замисли върху разказа й.

— Е, какво ще кажеш? Мислиш ли, че лъжа? — попита Майърс.

Ето защо Уитни не беше разказала за тези събития на никого от разследващите случая й преди години. Робърт знаеше, че никой от следователите от отдел „Вътрешни разследвания“ нямаше да й повярва. Напротив, щяха да я разпънат на кръст, че е търсила отмъщение.

— Както споменах, и аз бих направил същото — отговори той.

Хънтър и Майърс разговаряха още един час. Споделиха информация. Тя му каза, че доказателствата, които е събрала, предполагат, че Катя Кудрова е била отвлечена от апартамента й в Западен Холивуд. Обясни му за шейсетте съобщения на телефонния секретар на Катя и че всичките са дълги точно дванайсет секунди. Разказа му за звуковия анализ на последното съобщение, дешифрирането на дрезгавия шепот — „ДЪХЪТ МИ СЕКВА, КАТО ТЕ ВИДЯ. ДОБРЕ ДОШЛА У ДОМА, КАТЯ. ЧАКАХ ТЕ. МИСЛЯ, ЧЕ Е ВРЕМЕ НАЙ-ПОСЛЕ ДА СЕ ЗАПОЗНАЕМ“ — и защо мислеха, че похитителят се е обадил последния път от спалнята й, вероятно докато я е гледал как се къпе.

Уитни даде на Хънтър копие на записите, включително на разкодираното последно съобщение, и още няколко папки. Проучването й беше добро, както беше казала.

Робърт изпълни своята част от уговорката, но не сподели всичко. Каза й за шевовете на устата на жертвите, но не и за онези в долната част на торса. Не спомена, че убиецът е оставил устройства в телата на жертвите, нито за бомбата и надрасканите със спрей послания. Каза само, че извършителят е използвал нож, и толкова.

Хънтър най-после изяде скаридите и си тръгна. Главоболието му не беше преминало, но бе станало поносимо. Обади се на оперативния отдел и ги помоли веднага да започнат разследване за Катя Кудрова.

Прибра се в апартамента си, наля си чаша малцово уиски и седна във всекидневната. Мислите му се въртяха около всичко, което му беше казала Майърс. Нямаше конкретни доказателства, че убиецът на Лора Мичъл и Кели Дженсън е отвлякъл и Катя Кудрова, но той вече съзираше сходства в изчезването им.

Катя беше отвлечена от апартамента си. Лора Мичъл, първата жертва, също. Въпреки подозренията си Хънтър все още не знаеше със сигурност откъде е похитена Кели Дженсън.

Безпокояха го и съобщенията, оставени на телефонния секретар на Катя Кудрова. Фактът, че всичките са дълги само дванайсет секунди, беше доказателство, че са оставени от един и същи човек. По едно съобщение на ден в продължение на шейсет дни. Това за пореден път предполагаше, че имаха работа с търпелив и дисциплиниран човек, който няма нищо против да чака. Все едно си играеше с жертвите. Но защо дванайсет секунди? Робърт беше убеден, че изборът не е случаен.

Той пусна копието на записа, което Майърс му беше дала. Чу дрезгавия шепот на похитителя, първо като статичен шум и после дешифрирания глас. Превъртя записа и го изслуша пак. И после отново и отново.