Крис Картър - Хищникът

Хънтър се беше свързал и с „Контрол на автомобилния транспорт“. Убиецът беше изкарал понтиака на Кели от паркинга до ателието й и се бе движил по улиците на Лос Анджелис, а в града имаше хиляди камери за наблюдение на движението. Понтиакът на Кели се забелязваше лесно, затова убиецът сигурно е искал да смени колата, колкото може по-скоро. Вероятно е имал паркиран микробус, готов да го заведе някъде наблизо, но той беше умен и не бе зарязал колата ей-така. Класически „Понтиак Транс-Ам Тий-топ“, изоставен в странична уличка, би привлякъл твърде голямо внимание и веднага би вдигнал на крак полицията да започне да търси Кели. Не беше разумно и да върне понтиака на паркинга. Беше я наблюдавал и е разбрал, че Кели никога не я оставя там през нощта. Не би искал да рискува някой от собствениците на магазини да я забележи и да извика ченгетата. Сигурно я беше закарал в Санта Моника и я бе паркирал на същото място както винаги — пред жилищната сграда. Основното правило на престъпника беше да предизвика възможно най-малко подозрения и извършителят, изглежда, беше авторът на това правило.

Робърт се надяваше, че някоя камера за наблюдение на уличното движение е заснела част от пътуването. Това, разбира се, беше малко вероятно, но си струваше да опита.

— Нещо от оперативния отдел за други зашити жертви в страната? — попита Гарсия.

Хънтър беше помолил в оперативния отдел да започнат национално издирване за евентуални убийства на брюнетки със зашити уста, полови органи или и двете. Ако убиецът наистина прехвърляше чувствата си и проектираше образа на жената, която някога бе обичал, върху жертвите си, имаше голяма вероятност жената да е умряла по подобен начин.

— Засега нищо.

— Колко назад търсим?

— Двайсет и пет години.

— Сериозно? Толкова отдавна?

Робърт се облегна на бюрото си.

— Добре е да покрием всички ъгли.

— В какъв смисъл?

— Ами ако сме прави за любовната теория, но жертвите не приличат на бивша съпруга, приятелка или на друга, в която убиецът е влюбен през целия си живот, а на някоя друга, която също е обичал, и никога не би наранил, каквото и да направи?

Карлос се замисли.

— Майка му?

— Възможно е. Или на майка му, или на настойницата му — леля, голяма сестра или братовчедка. — Хънтър взе папка от бюрото си. — Чувал ли си за Катя Кудрова?

Гарсия се намръщи и поклати глава.

Робърт извади снимка от плик.

— По дяволите, тя е пълно копие на Лора и Кели. Коя е? — попита Карлос.

Хънтър му разказа всичко, което се беше случило след запознанството му с Уитни Майърс.

— Това е копие на материалите на разследването на Майърс. Покрила е всеки ъгъл. Има си дори специалист криминалист.

— Е, и? — Гарсия запрелиства страниците.

— Нищо съществено. Намерените отпечатъци са на Катя, на баща й и на онзи, с когото се е срещала.

Карлос повдигна вежди.

— Приятелят й не е заподозрян. Не е бил в страната по време на отвличането. Всичко е в папката. Прегледай я после.

— Баща й не е подал молба за издирване в отдел „Изчезнали лица“, така ли?

— Не официално. Затова Катя не фигурира в списъците, които те ни изпратиха. Снощи за пръв път чух за нея.

— Мислиш ли, че тя е в ръцете на нашия убиец?

— Не съм сигурен. Понякога ми се струва, че гоним духове.

— Какви духове?

Робърт сви рамене и започна да чопли коричката, която се беше образувала на раната над веждата му.

— Според мен има няколко сходства в начина, по който са били отвлечени Катя, Лора и Кели. От друга страна обаче, има много начини, по които може да бъде отвлечен някой. Затова се тревожа, че губим време и търсим връзка, която може би не съществува. Както Майърс каза, Катя Кудрова дори не е случай на „Изчезнали лица“, защото официално не е съобщено за нея. — Хънтър дръпна коричката толкова силно, че от раната потече кръв. — Той я избърса с длан. — Нашият разследващ екип вече проучва миналото на Лора и Кели и търси повече връзки, не само външния вид и професията. Помолих ги да включат и Катя в проучването. — Мобилният му телефон иззвъня и Робърт го извади от джоба на якето си. — Детектив Хънтър.

— Обажда се Гари Камерън от отдел „Информационни технологии“.

— Гари… кажи ми, че имаш нещо. — Очите на Робърт се стрелнаха с очакване към Гарсия.

— Съжалявам, детектив, но лицето му не се вижда никъде. — Гласът на Камерън прозвуча пораженски.

— Прегледах всеки кадър на записа, който ми даде, и го увеличих по всякакъв начин. Мъжът не се показва под такъв ъгъла, че лицето му да се види. На няколко кадъра се забелязва кожата му, но това е всичко. Само мога да ти кажа, че е бял, ала ти вече си го видял. Наистина съжалявам, детектив.