Крис Картър - Хищникът

Резултатът от анализа на ДНК щеше да бъде готов след ден и нещо. Който и да бе, Джеймс Смит беше умен.

Изборът на най-често срещаното мъжко име в Съединените щати автоматично го скриваше зад много други хора. Хънтър беше помолил оперативния отдел да стеснят кръга на мъжете на име Джеймс Смит, като ги пресеят по възрастта и приблизителния ръст, но списъкът пак оставаше дълъг. Пък и стана очевидно, че Джеймс Смит не е истинското му име.

Апартаментът в Норуок беше нает и предплатен в брой за една година. Робърт разговаря със собственика господин Ричардс. Той беше пенсионер, имаше и магазин и живееше в Палмдейл. Господин Ричардс му каза, че е виждал Джеймс Смит само два пъти — когато наемал жилището преди две години и отново, дванайсет месеца по-късно, когато подновил договора за наема и предплатил за една година, плюс допълнителните разходи — предостатъчно, за да покрие всичките си сметки. Това беше причината да не намерят сметки в апартамента му.

Според господин Ричардс през двете години, докато живеел под наем в апартамента му, Смит бил чудесен наемател, най-добрият, който имал.

— Не създаваше никакви неприятности. Не искаше нищо, за разлика от повечето ми предишни наематели. Те непрекъснато ми се обаждаха и ме врънкаха за нов хладилник, печка, дюшек, електрически душ и какво ли не още. Вечно се оплакваха, че нещо с апартамента не е наред, но Джеймс никога не хленчеше.

— Проверихте ли документите му, когато господин Смит нае апартамента ви? — попита Хънтър. — А миналото му, какъв е, къде работи или нещо такова?

Господин Ричардс поклати глава.

— Не беше необходимо. Той плати в брой и за цяла година напред, което означава, че няма да пропусне да плати наема.

Детективът отлично съзнаваше, че Лос Анджелис е градът, където, ако имаш пари, получаваш всичко, без да ти задават въпроси.

— Господин Смит споменавал ли е как си изкарва прехраната?

Ричардс отново поклати глава.

Снимката на Джеймс Смит незабавно беше дадена на пресата. Не беше идеална и най-малко трийсет процента от лицето му бяха закрити, но това беше най-доброто, с което разполагаха. Ако извадеха малко късмет, някой можеше да знае кой е Джон Смит. Откриха специална телефонна линия за обаждания, свързани с него. Засега имаха планина от задънени улици и хора, които твърдяха, че се казват Джеймс Смит, и предизвикваха полицаите да отидат да ги хванат.

Намериха и картината, която Смит беше купил преди девет месеца, и няколко видеодиска в апартамента му. Всичките съдържаха домашни видеоклипове. Всичките на Лора Мичъл. И очевидно всичките заснети от Смит. Безброй часове кадри на Лора на изложби, вечери, да отива или да излиза от ателието си, да влиза във фитнес залата, да разглежда търговски центрове и така нататък. Нямаше лента с часа, но съдейки по различните й прически и леките промени в теглото й, записите бяха направени в продължение на години. Можеше да се смятат за наблюдение в подготовка за отвличане или маниакално дебнене. Хънтър не искаше да стига до прибързани заключения, докато не разполагаше с повече доказателства.

— Добре — рече капитан Блейк и остави на бюрото си доклада от десет страници, който четеше. — Озадачава ме това, че ако Джеймс Смит е убиецът и явно е събирал информация за Лора Мичъл от няколко години, защо е решил да действа чак сега?

— Това не е нещо необичайно, капитане. — Робърт се приближи до прозореца в кабинета на Блейк. — Малцина имат психическите сили да станат убийци за един ден. Повечето серийни убийци или хора, които показват склонност да станат такива, фантазират за действията си месеци, години, понякога дори десетилетия. Мнозинството се задоволяват само с фантазиите. Други стигат до подготовката, проучването, дебненето, наблюдението, събирането на информация и може би дори до похищението на жертвата, но в последната минута се сдържат. Може би през всичките тези години Джеймс Смит е събирал смелост да осъществи фантазията си.

— А ние знаем, че убиецът няма нищо против да чака — добави Гарсия.

Телефонът на бюрото на Блейк иззвъня. Тя отговори на третото позвъняване.

— Какво? — Докато слушаше, Барбара стрелна очи към Хънтър. — По дяволите! Отцепете района и дръжте всички далеч от сградата, чувате ли? Абсолютно всички. Идваме.

Изоставената детска градина се намираше в Гласъл Парк, Североизточен Лос Анджелис. От някога оживената едноетажна сграда бяха останали само напукани стени, счупени прозорци, хлътнал под, паяжини и разпаднали се рамки на врати. Вместо с герои от анимационни филми стените бяха изрисувани с графити на банди. На паркинга отпред бяха спрели няколко полицейски коли и микробус на криминалистите. Репортерите, фотографите и непрекъснато нарастващата тълпа зяпачи бяха задържани на двайсет и пет метра разстояние от жълта лента за местопрестъпление и много полицаи.