Крис Картър - Хищникът

Криминалистите взеха обувки и бельо от гардероба на Смит и ножче за бръснене, гребен, четка за зъби и дезодорант от банята му. Не искаха да рискуват, когато ставаше въпрос за анализ на ДНК.

Нощта беше помрачила небето, когато се обадиха на Хънтър от оперативния отдел.

— Детектив Хънтър? Пам от оперативния отдел.

— Какво имаш за мен, Пам?

— Следващия път, когато решиш да издирваш някого, моля те, избери човек с по-необичайно име. Джеймс е най-често срещаното малко име в Съединените щати, а Смит — най-често срещаната фамилия. Събери ги заедно и ще получиш приблизително три и половина милиона мъже в САЩ на име Джеймс Смит.

— Страхотно.

— Само в района на Лос Анджелис има петстотин, но интересното е, че никой от тях не е регистриран на адреса в Норуок, който ти ми даде.

Клепачите й потрепнаха, но тя не можа да ги отвори. Съзнанието й се възвръщаше като вълни, които се разбиват на брега, но всеки път, щом се доближеше до проясняване, невидимо подмолно течение я издърпваше обратно в мрака.

Единственото, за което в момента беше сигурна, бе миризмата — смесица от нафталин и силен дезинфектант. Противната смрад сякаш беше проникнала в носа, изгаряйки всичко по пътя си. Имаше чувството, че червата й са като гърчещи се змии, които се опитват да изпълзят от тялото й.

Очите й отново потрепнаха, този път малко по-дълго, и с огромно усилие тя успя да ги отвори. Светлината беше мъждива и слаба, но въпреки това прониза ретините й като мълния. Тя постепенно започна да се ориентира. Лежеше по гръб на някаква твърда и неудобна повърхност, в горещо и влажно място. По тавана във всички посоки се простираха стари, ръждясали метални тръби, които изчезваха, щом стигнеха до плесенясалите стени от бетонни блокчета.

Тя се опита да надигне глава, но движението предизвика гадене.

Вцепенението, което контролираше тялото й, взе да намалява и да се заменя с мъчителна болка. Изпитваше усещането, че няколко клещи разкъсват устните й. Челюстта я болеше, сякаш беше счупена. Помъчи се да отвори уста, но едва не изпадна в безсъзнание отново от болка. По лицето й започнаха да се стичат сълзи, докато подтикваше мозъка си да работи и да й каже какво да направи. Опита се да помръдне ръце и се учуди, че не почувства болка. Още по-изненадващото беше, че не са завързани.

Треперейки, тя вдигна ръце към лицето си и докосна устните си. Треперенето се превърна в неудържими конвулсии на ужас, когато осъзна защо не можа да ги раздвижи.

Устата й беше зашита.

Обзе я отчаяние.

Машинално и без усещане за реалност, треперещите й пръсти пробягаха по шевовете на устните й като луд пианист. Воплите и обезумелите й сподавени писъци отекнаха в стаята, но там нямаше никого, който да ги чуе. Конецът, с който бяха зашити устните й, се впи по-надълбоко в кожата й, когато отново се помъчи да размърда устни. Тя усети вкуса на кръв.

Изведнъж, сякаш в главата й прещрака нещо, тя осъзна една друга много по-силна и ужасяваща болка. Започваше някъде между краката й и се разпространяваше из тялото й с такава ожесточеност, сякаш в нея се беше вселило злото.

Ръцете й инстинктивно се плъзнаха към източника на болката и когато докоснаха шевове и на друга част на тялото си, тя почувства, че силите я напускат.

Завладя я паника и защитният механизъм на организма й изпълни кръвоносната й система с адреналин, притъпявайки болката дотолкова, че да може да се движи. Водена от инстинкт за оцеляване, тя положи усилия да се надигне и да седне.

Звуците изчезнаха, времето сякаш спря и светът стана черно-бял пред очите й. Едва тогава осъзна, че е гола и лежи върху маса от неръждаема стомана. Странно, но плотът се намираше по-високо над земята, отколкото би се очаквало, поне трийсет и няколко сантиметра.

Тя погледна босите си крака и изведнъж почувства надежда. Краката й също не бяха завързани. Ужасените й очи трескаво претърсиха стаята — голяма и квадратна, с бетонен под и метална врата точно пред нея. Не изглеждаше заключена. На стените бяха наредени празни дървени лавици.

Без да губи повече време и без да я е грижа дали това е жесток капан или не, тя скочи на пода. По гърба й полазиха ледени тръпки, щом допря ходила до земята. Част от секундата по-късно в тялото й изригна невъобразима болка. Краката й загубиха сили и тя се свлече на колене, треперейки. Сведе поглед надолу и съзря кръв.

Бяха изминали три дни, откакто бе намерен трупът на Лора Мичъл, но малко неща бяха станали известни. Джеймс Смит, или който и да беше в действителност, бе изчезнал. Криминалистите се оказаха прави — всички отпечатъци, намерени в апартамента му, бяха на един и същи човек. Няколко часа ги проверяваха в Националната автоматизирана система за идентификация, но не откриха съвпадения. Джеймс Смит, изглежда, не беше в системата.