Крис Картър - Хищникът

— Господин Смит? — попита Хънтър. — Джеймс Смит?

Мълчание.

Робърт незабелязано пъхна носа на ботуша си между долната част на вратата и рамката и показа значката си.

— Може ли да ви зададем няколко въпроса?

Последваха още две секунди мълчание и после изведнъж, в отчаяна реакция, вратата беше бутната напред, но кракът на Хънтър не й позволи да се затвори.

— Джеймс? Какво правиш, по дяволите? — извика Робърт.

Натискът върху вратата намаля, когато Смит я пусна. В апартамента се чуха забързани стъпки, които се отдалечаваха от двамата детективи. Хънтър погледна озадачено партньора си. И двамата едновременно осъзнаха какво става.

— Аварийните стълби…

Робърт посочи отсрещния край на коридора.

— Задната уличка… Отивай… Бързо.

Гарсия се обърна и побягна по коридора, пуфтейки като локомотив. Хънтър бутна вратата на апартамента, но не можа да я отвори. Веригата я задържа. Той я блъсна силно с рамо. Веригата се откачи от рамката и във въздуха се разхвърчаха трески. Робърт видя и чу, че вратата в дъното на коридора на апартамента се тресна. Втурна се към нея, но не стигна навреме. На крачка от нея той чу превъртане на ключ. Машинално натисна дръжката, но беше заключено.

— Престани, Смит… — Хънтър заби рамо във вратата, която обаче не помръдна. Опита отново, този път по-силно. Вратата беше непоклатима като скала. Той се дръпна две крачки назад и ритна дръжката. Вратата леко изтрака, но това беше всичко. Робърт разбра, че е безсмислено да продължава. Вратата вероятно имаше заключваща система от другата страна. Хънтър можеше да стреля в пантите, но това би било излишно и твърде трудно за обяснение в доклад. — Хайде, Смит, отвори.

Джеймс сигурно вече беше стигнал до половината на аварийните стълби.

— Мамка му!

Робърт се върна по коридора и се приближи до следващата стая вдясно, от същата страна на помещението, в което Смит се беше заключил. Вратата беше затворена, но не и заключена. Той я отвори и влезе вътре. Стаята тънеше в мрак. Хънтър не потърси електрически ключ за осветлението, защото нямаше време, и хукна към прозореца в отсрещната стена, като едва не се спъна в нещо на пода. Прозорецът гледаше към уличката зад сградата. Нямаше завеси, но стъклото беше напръскано с черна боя. Старомоден прозорец с две стъкла. На рамката на долното имаше дупки за пръсти. Нямаше ключалки, само едно въртящо се резе. Робърт го отвъртя и бутна нагоре долното стъкло. Беше се заклещило.

— По дяволите.

Той пъхна пръсти в процепите и разтърси прозореца толкова силно, че рамката изтрака. После опита пак. Стъклото се плъзна няколко сантиметра, достатъчно за да провре ръце под рамката. Хвана го много по-здраво и бутна. Стъклото изскърца и се плъзна догоре. Хънтър се наведе и погледна навън. Смит тичаше по последните стъпала на металната аварийна стълба.

— Да ти го начукам.

Джеймс не се обърна. Скочи от стълбата и продължи да бяга. Беше бърз и пъргав.

Робърт огледа уличката, търсейки партньора си. Видя, че Смит тича на зигзаг между няколко големи контейнера за боклук и после се шмугва през отворена врата на двайсетина метра по-нататък.

Карлос най-после се появи отдясно. Спринтираше като олимпийски шампион.

— Задната врата на китайския ресторант — извика Хънтър. — Покрай контейнерите вдясно. Влезе в кухнята.

Гарсия се поколеба за миг. Замисли се дали да се върне по пътя, по който беше дошъл, и да се опита да пресрещне Смит пред ресторанта. Връщането и заобикалянето обаче щяха да му отнемат много време. Докато стигнеше дотам, Джеймс щеше да е офейкал. Той продължи напред, мина покрай контейнерите за смет и се вмъкна през същата врата, през която Смит бе влязъл преди секунди.

Робърт се обърна и изскочи от стаята. Ако беше достатъчно бърз и му провървеше, можеше да пресрещне Джеймс в края на уличката. Беше се отдалечил само на две крачки от прозореца, когато съзря нещо на стените.

Светлината, която сега струеше през отворения прозорец, беше прорязала мрака.

Онова, което видя, го накара да спре.

Гарсия влетя през задната врата на китайския ресторант и се озова в претъпкана кухня. Приготвянето на обяда беше в разгара си. Двама готвачи стояха до голяма печка с десет котлона, където цвърчаха няколко тигана. Единият се подпали и пламъците се извисиха на четирийсет–петдесет сантиметра. Други двама готвачи на сосове бяха до дълга метална работна маса, отрупана с прясно нарязани зеленчуци. Имаше и три сервитьорки. Едната се беше подпряла на стената до двойните въртящи се врати, водещи към ресторанта, сякаш току-що беше изблъскана от пътя. На пода пред нея лежеше преобърнат метален поднос. На земята бяха разпръснати няколко дълбоки чинии с юфка и супа. Всичките служители крещяха силно на мандарин. Не беше необходимо да разбираш езика им, за да се досетиш, че не викат един на друг или заради разпиляната храна. Това беше нервна реакция.