Крис Картър - Хищникът

Съдейки по реакцията им, Карлос пресметна, че е на десет-петнайсет секунди зад Смит.

Погледите им се впериха в Гарсия, когато влезе през задния вход. Всички отстъпиха крачка назад. След част от секундата отново започнаха да крещят и да ръкомахат към него. Той не спря нито за миг. Докато прескачаше чиниите на пода и нахлуваше през въртящите се врати, разбра само една дума — тъпанар.

Стъписаното изражение на персонала се отразяваше като в огледало и на лицата на клиентите в ресторанта. Някои се обърнаха да видят новия смахнат тип, който излетя от кухнята, а други все още се бяха втренчили в предната врата, откъдето предишният току-що беше излязъл.

Гарсия профуча през ресторанта, умело разминавайки се с управителя и една сервитьорка.

Улицата беше пълна с хора, които се движеха и в двете посоки. Карлос се озърна наляво и после надясно. Никой не бягаше. Никой не изглеждаше изненадан. Нямаше суматоха. Той пристъпи две крачки напред, повдигна се на пръсти и отново се огледа. Тихо изруга, когато осъзна, че не знае дори как е облечен Смит. Видя само очите му, когато отвори вратата на апартамента. От снимката от изложбата знаеше как изглежда Смит, но не и в гръб. Всеки висок мъж, който се отдалечаваше от него, можеше да е Смит.

Гарсия огледа улицата, търсейки Хънтър. Беше сигурен, че докато гонеше Смит в ресторанта, партньорът му се е опитал да го пресрещне в края на улицата, но не го виждаше.

— По дяволите, Робърт, къде си?

Той се приближи до трима души, които стояха на няколко метра от него.

— Някой да е виждал висок мъж да изскача от ресторанта преди няколко секунди?

Погледите им се стрелнаха между Карлос и вратата на ресторанта.

— Да — отвърна ниският и дебел тип и всичките закимаха едновременно. — Отиде… натам. — Единият посочи наляво, другият надясно, а ниският — слабините си. Тримата прихнаха. — Чупката, ченге. Нищо не сме видели.

Гарсия нямаше време да спори. Той отстъпи назад и пак огледа улицата.

Не забеляза нито Хънтър, нито Смит.

Трябваше да признае, че Смит е умен. Знаеше, че не са го видели добре. Можеше да е с костюм или с анцуг с качулка. Веднага щом е излязъл на улицата пред ресторанта, вместо да продължи да бяга и да се отдалечава от другите, той е тръгнал спокойно. Един от хората, които се разхождат по улица с много магазини. Подозрителен колкото всеки друг.

Карлос извади мобилния телефон от джоба си и се обади на партньора си:

— Къде си? Хвана ли го? — Още оглеждаше улицата.

— Не. В апартамента съм.

— Какво? Защо? Помислих, че си се опитал да го пресрещнеш.

— Доколкото разбирам, и ти не си го заловил.

— Не. Копелето е хитро. Сля се с тълпата. И нямам представа как е облечен.

— Ще се обадя да започнат да го издирват.

— Защо си още в апартамента му?

Последва кратко мълчание.

— Робърт?

— Трябва да видиш стаята.

Гарсия стоеше неподвижно на прага на малката квадратна стая. Прозорецът беше отворен и вътре нахлуваше светлина. Слабата електрическа крушка в средата на тавана беше запалена. Във въздуха се носеше миризма на мухъл, стара хартия и прах, характерна за подземни складове на книжарници или вестникарски архиви. Хънтър беше застанал до голяма дървена маса, отрупана със списания, разпечатки и вестници. Подът също беше обсипан с купчини. Смит беше или колекционер, или един от онези хора, които не изхвърлят нищо.

Карлос плъзна очи из стаята, опитвайки се да възприеме всичко. Всеки сантиметър от стената беше зает от рисунка, статия, изрезка, скеч или снимка. Някои бяха от вестници, списания, уебсайтове и журнали и много бяха рисувани, написани или направени от самия Смит. Имаше стотици образи и репортажи. Гарсия се отмести настрана и вдигна поглед към тавана. Странният колаж продължаваше и там. Всяко възможно пространство беше облепено.

— Какво е това място, по дяволите? — промълви той.

Робърт се обърна и огледа стаята още веднъж, сякаш я виждаше за пръв път.

— Някакво светилище? Частен архив? Може би научноизследователска стая? Кой знае. — Повдигна рамене. — Този човек, изглежда, е колекционирал всичко, публикувано за Лора Мичъл. Съдейки по избелелите снимки и пожълтелите изрезки от вестници, някои са доста стари. — Погледът му се стрелна към купчините хартия, натрупани навсякъде.

Гарсия насочи вниманието си към списанията и вестниците.

— Във всяко от тях ли я има?

— Не ги разгледах всичките, но предполагам, че е така. — Хънтър издърпа вестник от долната част на едната купчина. Беше брой на „Сан Диего Юниън — Трибюн“.