Крис Картър - Хищникът

Капитанът сбърчи чело.

— Изтезанията, унижението и садистичното сексуално насилие са голяма част от повечето отвличания, последвани от убийства — обясни Хънтър. — Когато причината за отвличането не са пари, ако и когато жертвата бъде открита, обикновено има ясни следи от физически мъчения и насилие. — Той се приближи до таблото с фотографиите. — Преди да установим самоличността й, с Карлос внимателно прегледахме тези снимки с лупа и се опитахме да определим физически белези, които да ни насочат в правилната посока. — Робърт поклати глава. — Не открихме нито драскотина. Лора няма други наранявания, освен причинените от шевовете и ноктите й.

— Ако е търсел отмъщение — обади се Гарсия, — похитителят щеше да я изтезава, капитане. А ако е бил обсебен от нея, има голяма вероятност да я е изнасилил. И в двата случая по тялото й щеше да има охлузвания.

— След като нападателят започне да използва насилие, за да получи онова, което иска… — добави Хънтър, — тогава попада в много бърза спирала надолу. Надмощието му над жертвата и фалшивото чувство за сила, което му вдъхва, го опияняват като наркотик. Насилието ескалира и изнасилванията стават все по-агресивни, докато… — Той не довърши изречението.

— Но този случай не е такъв — поде Карлос. — Има отвличане, държане в плен и убийство, но не и насилие.

Блейк едва не се задави, като чу думите му.

— Няма насилие? — Тя погледна снимките на таблото и после отново двамата детективи. — Той е сложил бомба в нея и я е зашил, докато още е била жива. Какво смятате за насилие, по дяволите?

— Точно това е проблемът, капитане — намеси се Робърт. — Насилието е дошло чак накрая, с убийството. И всички сме съгласни, че е било ужасяващо садистично. Но липсата на наранявания по тялото на Лора показва, че убиецът не е проявил насилие към нея, докато я е държал в плен. Няма ескалация. Всичко започва от нулево насилие и прераства в чудовищно насилие в една бърза стъпка.

— И какво ни говори това?

Хънтър я погледна в очите.

— Имаме работа с изключително лабилен, избухлив човек. Когато той се ядоса, някой загубва живота си.

Патрик Барлет беше един от най-добрите финансови съветници в цяла Калифорния и управляваше фирмата си от четирийсетия етаж на прочутата кула 777.

Приемната на компанията му беше обзаведена, за да смайва. Хънтър си помисли, че Барлет несъмнено вярва в теорията, че парите привличат още пари.

Зад полукръглото гише от стомана и зелено стъкло стояха две секретарки. Синхронизираните им усмивки поздравиха Хънтър и Гарсия, докато детективите се приближаваха към рецепцията. Робърт показа служебните си документи, но сложи пръст върху думата „Убийства“. Усмивките на секретарките загубиха част от блясъка си. Две минути по-късно двамата детективи бяха поканени в кабинета на Патрик Барлет.

Приемната на фирмата беше внушителна, но кабинетът на Барлет беше величествен. Цялата западна стена представляваше огромен прозорец и предлагаше панорамен изглед към Лос Анджелис, който малцина бяха виждали. Подът беше от безупречно чисти голи дъбови дъски. Стените бяха боядисани в бяло със съвсем лек оттенък на синьо. Помещението беше пълно с остри ъгли и лъскави повърхности.

Барлет поздрави Хънтър и Гарсия с крепко ръкостискане.

— Моля, влезте — каза той със спокоен, плътен глас. — Извинявайте за бъркотията. Току-що дойдох. Идвам направо от летището.

Барлет беше на трийсет и една години, висок колкото Карлос, но с мускулесто телосложение на футболен защитник, слънчев загар и гъста кестенява коса. Очите му бяха тъмни, почти черни. Структурата на костите на лицето му беше привлекателна като на холивудска суперзвезда.

Докато обясняваше причината за посещението им, Хънтър забеляза промяна в очите на Барлет, сякаш нещо ценно се беше разбило на парчета.

Барлет седеше зад внушителното си бюро, без да отрони нито дума. Погледът му се задържа за няколко секунди върху Робърт, а после се отмести към малка снимка в рамка на бюрото, фотографията показваше три двойки на галавечеря. Патрик и Лора седяха един до друг. Изглеждаха щастливи влюбени.

— Трябва да има някаква грешка. — Спокойствието в гласа му се замени с изтерзано треперене.

Хънтър поклати глава.

— За жалост няма грешка.

— Трябва да има. Кой идентифицира трупа?

— Господин Барлет, няма грешка. — Този път гласът на Робърт прозвуча по-твърдо.

Патрик отново се загледа в снимката в рамка. Ръцете му се преместиха от бюрото на коленете, като на дете, което се опитва да скрие факта, че треперят.