Крис Картър - Хищникът

Уитни Майърс стоеше неподвижно и гледаше компютърния екран и аудио-линиите, които вибрираха като наелектризирани червеи. Коен току-що беше заредил в компютъра си дигиталните записи, които Густаво му даде. Неразбираемият шепот, който Майърс беше записала от телефонния секретар на Катя Кудрова, сега беше ясен като бял ден.

„ДЪХЪТ МИ СЕКВА, КАТО ТЕ ВИДЯ… — Пауза. — ДОБРЕ ДОШЛА У ДОМА, КАТЯ. ЧАКАХ ТЕ. МИСЛЯ, ЧЕ Е ВРЕМЕ НАЙ-ПОСЛЕ ДА СЕ ЗАПОЗНАЕМ.“

Думите бяха записани многократно и непрекъснато звучаха от тонколоните на компютъра. След петия път Майърс откъсна очи от екрана и натисна клавиша Esc.

— Гус каза, че това е истинският глас и не е променен от електронни устройства, така ли?

Коен кимна.

— Но човекът е бил хитър. Използвал е собствения си шепот, за да го промени. Дори да го заловят, няма да установят съвпадение с гласа му. Поне не от този запис.

Уитни отстъпи назад от бюрото на помощника си и прокара пръсти по устните си. Правеше го винаги, когато мислеше. Знаеше, че трябва да пусне записа на Леонид Кудров, когато се срещнат в дома му след два часа, и не се съмняваше, че посланието ще го ужаси.

— В теб ли е диктофонът ми с шейсетте съобщения? — попита тя, върна се до бюрото си и прелисти тефтерчето си.

— Да, тук е.

— Пусни пак последното съобщение. Всъщност точно след последното съобщение. Интересува ме електронният глас на телефонния секретар, който казва часа, когато е оставено съобщението.

— Двайсет и четирийсет и две — веднага отговори Коен.

Майърс повдигна вежди.

— Слушах ги толкова пъти, че го запомних — обясни той.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Очите на Уитни отново се насочиха към тефтерчето.

— Бащата на Катя твърди, че се обадил на дъщеря си от мобилния си телефон в двайсет и петдесет и три същата вечер. Разговорът продължил четири минути и дванайсет секунди.

— Тя е отговорила, нали?

Майърс кимна.

— Но единайсет минути преди това се е включил телефонният секретар. Дали Катя е била излязла?

Майърс прелисти страница.

— Не. Портиерът каза, че тя е пристигнала около двайсет часа. Той занесъл куфарите й в мансардата. — Уитни отново докосна с пръсти устните си. — Разбира се. Хавлията на пода в кухнята. Катя е била под душа. — Тя набързо прегледа записките си. — По дяволите! Спомняш ли си, че ти казах, че няма записи от камерите в сградата, защото е имало токов удар и таблото с бушоните е изгоряло?

— Да.

— Е, камерите са се изключили точно преди осем.

Коен се прокашля и се наведе напред.

— И вече знаем, че няма начин това да е случайно съвпадение.

— Похитителят е знаел точно кога Катя ще се прибере вкъщи. — Майърс млъкна и се пребори с безпокойството си. — Той вече я е чакал в апартамента й, когато тя е влязла. Затова казва: „Добре дошла у дома.“ Знаел е, че Катя се е върнала.

Изражението на Коен се промени.

— Оказва се, че последното му обаждане е от дома й?

— Така изглежда.

— Но защо ще й се обажда, след като вече е бил в апартамента й?

— Не знам. Може би, за да я уплаши. Или от садизъм. Няма значение.

Коен почувства, че кожата му настръхва.

— Боже мой.

— Какво?

— Съскането на фона, което Гус долови на записа. Каза, че приличало на ромолене на дъжд по далечен прозорец или може би дори силен душ някъде. — Той отмести очи към Уитни. — Похитителят е бил в спалнята на Катя, когато се е обадил. И я е гледал, докато се къпе.

На другата сутрин капитан Блейк вече чакаше Хънтър в кабинета му, когато той влезе в седем и петдесет и една.

— Карлос ми каза, че сте идентифицирали жертвата.

Робърт кимна.

— Името й е Лора Мичъл — отговори и даде на капитана доклад от две страници.

Тя го прегледа.

— Убиецът я е причакал в апартамента й? — Погледът й се стрелна между двамата детективи.

— Така изглежда — потвърди Хънтър.

— Как е влязъл? Има ли следи от проникване с взлом?

Робърт поклати глава.

— Лора може да му е отворила — предположи Гарсия.

Блейк кимна.

— Това означава, че убиецът може да е използвал фалшива самоличност, за да се вмъкне в сградата и да позвъни на вратата й или тя да го е познавала, или да се е представил за колекционер или купувач и да си е уговорил час за среща. Но пък тогава защо ще се крие зад картина? Няма логика.

— Да — съгласи се Хънтър. — И затова мисля, че Лора не му е отворила и не го е поканила да влезе, но вероятно го е познавала.

Капитанът се замисли.