Крис Картър - Хищникът

След още няколко изщраквания с мишката фотогалерията изпълни екрана.

— Готово.

Първата снимка показваше главната зала на художествената галерия на откриването на изложбата на Лора Мичъл. Беше пълна до краен предел.

— Колко души присъстваха онази вечер? — попита Робърт.

— Около сто и петдесет — отвърна Ланге и погледна Натали за потвърждение. Тя кимна. — Имаше и неколцина отвън, които чакаха да влязат.

— Входът не беше ли само с покани? — попита Гарсия.

— Невинаги. Зависи от художника. Повечето, особено по-известните и егоцентричните, обичат да изпращат покани за откриването на изложбите си — и само „Моля, отговорете“.

— Но не и Лора.

— Не — потвърди уредникът. — Тя не беше като повечето художници, които мислят, че са божи дар. Настояваше изложбите й да бъдат достъпни за всички. Дори на откриването.

Повечето фотоси бяха на Лора, която се усмихваше и разговаряше с разни хора. Обикновено беше заобиколена от четири-пет души. На няколко фотографии позираше пред някое платно или с почитател. Определено беше привлекателна жена. Хънтър трудно можеше да направи връзка със снимките от местопрестъплението, които беше видял.

— Почакайте. — Ланге пристъпи към лаптопа, присви очи и се вгледа в снимката, която току-що се беше появила на екрана. — Мисля, че това е той — мъжът, на когото Лора даде телефонния си номер. — Той посочи човек, застанал на заден план, висок, с къса черна коса и черен костюм. Лицето му обаче беше отчасти скрито от сервитьор, който носеше поднос с напитки. Натали увеличи образа, но лицето на мъжа не стана по-ясно. Изглеждаше на същите години като Лора Мичъл.

— Някой от вас виждал ли го е преди? — попита Робърт.

Ланге поклати глава, но Натали се колебаеше.

— Мисля, че съм го виждала на една от предишните ни изложби.

— Сигурна ли сте? Спомняте ли си на коя?

Тя се замисли.

— Не си спомням на коя изложба беше, но лицето му ми е познато.

— Убедена ли сте, че сте го видели в галерията, а не в някое кафене, ресторант или нощен клуб?

Жената отново се замисли.

— Не. Смятам, че беше тук, в галерията.

— Добре. Обадете ми се, ако го видите пак или си спомните на коя изложба е било. Ако случайно той влезе в галерията, не говорете с него, а ме потърсете.

Тя кимна и продължи със снимките.

— Спри — каза Ланге след още няколко фотоса и този път посочи друг висок мъж с атлетично телосложение, застанал на две крачки зад Лора. Гледаше я така, сякаш тя беше единственият човек в залата. — Това е бившият й годеник. Мисля, че името му е…

— Патрик Барлет — потвърди Хънтър и Натали отново увеличи образа. — Ще ни трябва копие на всичките тези файлове.

— Разбира се — отвърна тя. — Ще ви ги запиша на диск, преди да си тръгнете.

Няколко снимки преди края на архива Ланге отново каза на асистентката си да спре. Високият загадъчен непознат, разменил телефонния си номер с Лора, стоеше до нея и този път гледаше право в обектива.

Студиото на Густаво Суарес беше малко, но добре обзаведено, и се намираше в сутерена на едноетажна къща в Джеферсън Парк, Южен Лос Анджелис.

Гус беше аудиоинженер от двайсет и седем години. За професионалното му ухо беше необходима само една нота, от който и да е инструмент, за да я постави веднага на музикалната стълбица. Разбирането му на звуците обаче далеч не се изчерпваше само с музикалните ноти. Той се интересуваше от вибрациите и модулациите им, какво ги създава и как могат да бъдат променени от мястото и околната среда. Заради познанията, надарения слух и опита му полицаите в Лос Анджелис се бяха обаждали на Гус няколко пъти, когато звуците, шумът или аудиозаписът играеха важна роля в разследването.

Уитни Майърс се запозна с Гус чрез ФБР, докато се обучаваше да стане преговарящ. Пътищата им се пресякоха скоро след това, когато тя стана детектив в лосанджелиската полиция. Като частен детектив бе поискала два пъти експертното му мнение.

Густаво Суарес беше на четирийсет и седем години, с обръсната глава и повече татуировки от член на „Ангелите на ада“, но въпреки страховития си вид беше хрисим като кученце. Той отвори вратата на Франк Коен и мигновено остана разочарован.

— Къде е Уитни? — попита и надзърна зад Коен.

— Съжалявам, Гус. Само аз съм. Тя има работа.

— По дяволите. Облякох най-хубавата си риза. — Гус прокара пръсти по току-що изгладената си тъмносиня риза. — Дори си пръснах одеколон.

— Пръснал си? — Коен отстъпи назад и запуши носа си. — По-скоро си се изкъпал с него. Какъв е, по дяволите? „Олд Спайс“?