Крис Картър - Хищникът

— Погледни ги още веднъж — настоя Робърт. — Нещо струва ли ти се странно?

Карлос пак насочи вниманието си към стъпките.

— Не, но ти очевидно си го забелязал, Робърт. Какво пропускам?

— Вариациите на стъпките.

Гарсия погледна за трети път.

— Почти няма такова нещо.

— Именно. Не е ли странно?

Карлос най-после разбра. Когато стоиш на тясно място дори за кратко, естествено е да се въртиш и да пристъпваш от крак на крак, за да се опиташ да заемеш по-удобно положение всеки път, когато предишното стане неудобно. На теория преместването би трябвало да остави няколко отпечатъка от постъпателно движение. Зад платното обаче нямаше такива. Това можеше да означава две неща — или убиецът не беше чакал дълго, или беше неестествено търпелив и дисциплиниран, и точно това безпокоеше Хънтър.

Мобилният телефон иззвъня в джоба му.

— Детектив Хънтър.

— Обажда се Пам от оперативния отдел — каза гласът от другия край на линията. — Изпратих ти по електронната поща информацията за Патрик Барлет, която успяхме да намерим. В момента той отсъства от града.

— Отсъства?

— На конференция е в Далас от вторник вечерта. Ще се върне утре следобед. Проверихме всичко.

— Добре. Благодаря, Пам.

Хънтър затвори и отново насочи вниманието си към мястото зад голямата картина и неясните отпечатъци. Някой силен и бърз извършител би преодолял разстоянието оттам до Лора за миг, твърде бързо, за да може тя да реагира. Но Робърт не мислеше, че нападателят я е изненадал по този начин. Ако беше така, щеше да има борба, а никъде нямаше следи. Ако някой се беше промъкнал зад нея и я беше упоил, тя несъмнено щеше да изпусне палитрата и четката, а не да ги остави до статива. Пространството около мястото, където беше стояла и работила върху картината, беше осеяно с капчици боя, но нямаше пръски, създадени от палитра, паднала на земята.

— Дай ми фенерчето, Карлос.

Гарсия му го даде и Хънтър съсредоточи лъча върху точка в тухлената стена точно зад голямото платно.

— Нещо друго? — попита Карлос.

— Още не съм сигурен, но тухлените стени издърпват влакна от платовете, ако се облегнеш на тях. — Робърт доближи фенерчето и когато стигна на около два метра от пода, се придвижи напред и спря само на няколко милиметра от стената, като внимаваше да не разпръсне праха. — Мисля, че попаднахме на нещо.

Западен Холивуд е известен с нощния си живот, присъствието на знаменитости и разнообразна атмосфера. Тематични барове, луксозни ресторанти, футуристични и екзотични нощни клубове, дизайнерски бутици, спортни центрове и разнообразни заведения с музика на живо денонощно забавляват хората. Повечето жители на Лос Анджелис наричат района „Уе Хо“ и се говори, че ако не можеш да се забавляваш в Западен Холивуд, тогава вероятно вече си умрял.

Минаваше шест часът вечерта, когато детективите стигнаха до художествената галерия „Даниъл Росдейл“ на булевард „Уилшър“. Сградата беше малка, но стилна. Опушени стъкла, бетон и метални рамки бяха използвани за построяването на пирамидалната структура, която сама по себе си можеше да се смята за скулптура.

Калвин Ланге, уредникът на галерията и най-близкият приятел на Лора Мичъл, се беше съгласил да разговаря с детективите. Последната изложба на Лора се беше състояла в неговата галерия.

Привлекателна и елегантно облечена асистентка покани Хънтър и Гарсия в кабинета на Калвин Ланге.

Той седеше зад бюрото си, но стана, когато двамата детективи влязоха. Беше жилав, усмихнат мъж на трийсет и няколко години, с пясъчноруса коса.

— Господа — каза той, докато крепко стискаше ръцете им, — по телефона ми казахте, че става дума за Лора Мичъл. — Ланге посочи двата кожени стола пред бюрото си и зачака детективите да седнат. — Проблеми ли има с някои от картините й, закупени от галерията? — Той млъкна и се втренчи изпитателно в Хънтър и Гарсия, а после си спомни за телефонното обаждане на майката на Лора отпреди две седмици. — Тя добре ли е?

Робърт му разказа какво се е случило.

Очите на Ланге се стрелкаха между двамата детективи. Устните му се разтвориха, но не излязоха думи. Имаше вид на дете, на което току-що са казали, че Дядо Коледа не съществува. Все още стъписан и онемял от изненада, той се приближи до минибара, вграден във висока дървена секция на стената, и с трепереща ръка посегна да вземе чаша.

— Желаете ли питие? — Гласът му потрепери.

— Не, благодаря — отвърна Хънтър, който внимателно следеше движенията му.