Крис Картър - Хищникът

— Здравей — каза Франк и намести очилата си на дългия си, заострен нос. — Провървя ли ти? — Знаеше, че е прекарала по-голямата част от деня в мансардата на Катя в Западен Холивуд.

— Намерих няколко улики. — Майърс хвърли чантата си на стола зад бюрото си със стъклен плот и взе каната с прясно сварено кафе, чието ухание се разнасяше в кабинета. — Катя е отвлечена от апартамента й. — Наля си кафе и сложи лъжичка кафява захар.

Коен се наведе напред.

— Точно както баща й каза, намерих хавлията в кухнята — продължи Уитни. — Миризмата по нея беше съвсем лека, но съвпадаше с балсама за коса в банята й на горния етаж. Двата й куфара бяха на поставката в края на леглото.

— Куфари? — намръщи се той.

Майърс се приближи до големия прозорец с изглед към булевард „Уест Оушън“.

— Катя Кудрова току-що се е върнала от турне с Лосанджелиската филхармония. Отсъствала е два месеца — обясни тя. — Не е имала време дори да разопакова багажа си.

— Откри ли чантата и мобилния й телефон?

Уитни поклати глава.

— Само ключовете за колата й, както каза баща й.

— Някакви следи от влизане с взлом?

— Не. Ключалките на вратите, прозорците и балкона са непокътнати.

— А следи от борба?

— Никакви, освен ако не се брои хавлията на пода на кухнята и бутилката бяло вино, извадена от хладилника.

Коен изкриви устни.

— Имала ли е любовна връзка?

— Не и с някого, който би я чакал в апартамента й, ако това си мислиш. Срещала се е с новия диригент на филхармонията, Филип Стайн, но очевидно не е било нищо сериозно.

— И той ли е мислел така?

— Стайн си е падал по нея. Баща й каза, че Катя избягвала сериозните връзки. Музиката била истинската й любов.

Коен направи гримаса.

— Сериозни.

— Катя и Филип били заедно на турнето и преди да попиташ, нямаше следи той да е бил в дома й с нея онази нощ. Тя скъсала с него преди няколко дни, точно преди последния им концерт.

— Обзалагам се, че това никак не му е харесало.

— Никак.

— И къде е той сега? Или по-точно къде е бил вечерта, когато са се върнали в Лос Анджелис?

— В Мюнхен.

— Мюнхен, Германия?

Майърс кимна.

— Толкова бил разстроен. Не се прибрал с филхармонията след последния им концерт, а отлетял право за Германия. Семейството му е оттам. Не може да я е отвлякъл, какъвто и мотив да има.

Помощникът почука с писалката по зъбите си.

— Луксозните жилищни сгради в Западен Холивуд не са ли претъпкани с охранителни камери и други такива неща? Ако някой е отвлякъл Катя от апартамента й, това трябва да е заснето някъде.

— Човек би си го помислил, нали? Прав си, има камера в асансьора, две във фоайето и друга в подземния паркинг, но услужливо е имало токов удар и таблото с бушоните изгоряло вечерта, когато Катя се върнала от турнето. Камерите не са работили няколко часа. Няма записи.

— Съвсем нищо ли?

— Нищо. Баща й не се е сетил да попита портиера за камери. Затова не спомена нищо, когато се срещнахме.

Коен направи гримаса.

— Знам. Това говори за професионално отвличане, нали?

— Някой свързал ли се е със семейството? Има ли искане за откуп?

Майърс поклати глава и се върна до бюрото си.

— Нищо и това ме озадачава. Дотук всичко сочи професионална работа. А професионалистите винаги искат пари. Катя и семейството й са богати и откупът може да бъде за милиони. Тя е изчезнала от близо четирийсет и осем часа, но досега никой не се е обадил.

Коен отново почука с писалката по зъбите си. Той работеше с Уитни отдавна и знаеше, че в професионалните отвличания, комуникацията между похитителите и изнудваните обикновено се установява бързо, ако е възможно преди потърпевшият да има шанс да намеси властите. Ако похитителят не искаше пари, тогава имаха работа не с похитител, а с хищник.

— Но нещата стават по-лоши — продължи Майърс и се облегна назад на стола си. — Нашият извършител обича игричките.

Коен престана да почуква с писалката.

— Какво имаш предвид?

— В кухнята имаше телефонен секретар.

— Е, и?

Тя остави напрежението да продължи още малко.

— Машината беше пълна докрай. Имаше шейсет съобщения.

Лявото око на Коен потрепна.

— Шейсет?

Майърс кимна.

— Прослушах ги всичките. — Тя отпи от кафето. — Нямаше нито дума. Абсолютно мълчание, нито дори тежко дишане.

— Всичките са били празни?

— Така звучеше. Помислих си, че нещо не е наред с телефона или с машината, докато не стигнах до последното съобщение.

— И? — Той отвори широко очи.