Крис Картър - Хищникът

Уитни огледа кухнята. На масата имаше бутилка бяло вино. Нямаше чаши. Нито тирбушон. Вниманието й обаче беше привлечено от примигващата червена светлинка на телефонния секретар в далечния край на работния плот. Тя се приближи и погледна екранчето.

Шейсет съобщения.

— Катя е популярна жена.

Майърс натисна бутона за прослушване.

— Имате шейсет съобщения — каза предварително записан женски глас. — Първо съобщение.

Последва абсолютна тишина.

Уитни се намръщи.

Накрая се чу пиукане и машината премина към следващото съобщение.

Мълчание.

И следващото.

Мълчание.

И следващото.

Мълчание.

— Какво става, по дяволите? — Тя седна на високото столче до нея. Очите й се спряха на големия часовник, окачен на стената над вратата.

Съобщенията продължиха, но не се чуваше нищо. И след петнайсетото или двайсетото Уитни долови нещо, от което по гърба й полазиха ледени тръпки.

— Не може да бъде. — Тя спря записа, превъртя лентата на първото съобщение и ги пусна отначало. Погледът й отново се насочи към часовника над вратата и този път Майърс остави съобщенията да се извъртят до петдесет и деветото. На тях не беше записано нищо, но схемата на тишината имаше смразяващо кръвта значение. — Да ме вземат дяволите.

Започна последното съобщение и изведнъж тишината се замени с дълга пауза, изпълнена със статичен шум, който изненада Уитни и я накара да подскочи.

— Господи… — Тя допря ръка до разтуптяното си сърце. — Какво беше това, по дяволите? — Превъртя лентата, наведе се към машината и пусна отново записа.

От тонколонката на телефонния секретар се разнесе статичен шум.

Уитни се наведе още по-близо.

И онова, което чу, скрито в статичния шум, изпрати ледени тръпки в цялото й тяло.

Преди да излезе от алеята за коли на семейство Мичъл, Хънтър се обади от буика си на оперативния отдел и ги помоли да съберат всичката информация, която могат, за Патрик Барлет, бившия годеник на Лора. Барлет изведнъж се беше превърнал в най-интересния човек в разследването.

Робърт затвори и набра номера на Гарсия. Разказа му какво е научил от семейство Мичъл и половин час по-късно двамата се срещнаха на входа на стар склад в Лейкуд, превърнат в жилищна сграда. Намираше се на няколко минути от Лонг Бийч.

Хънтър беше потиснат, но Карлос го разбираше. Знаеше, че съобщаването на родители на новината, че дъщеря им е станала жертва на чудовищен убиец, винаги е трудно. Но да трябва да им каже, че дори не могат да я погребат както трябва, защото трупът й е взривен на парчета, беше наистина кошмарно.

Те мълчаливо се качиха с асансьора на последния етаж.

Апартаментът на Лора Мичъл беше изумително таванско помещение с площ шестстотин квадратни метра. Холът беше семпъл, но стилен, с черни кожени мебели и великолепни килими. Кухнята се намираше вдясно от входната врата, а спалнята — вляво. И двете помещения бяха модерни, просторни и обзаведени с вкус. Но по-голямата част от апартамента заемаше ателието на Лора.

Разположено в далечния край и заобиколено с големи прозорци и две капандури, ателието беше пълно с платна във всякакви размери. Най-голямото беше поне три на два метра.

— Брей, обожавам таванските помещения — възкликна Гарсия. — Тук може да се вместят четири апартамента като моя. — Той спря и огледа вратата. — Няма влизане с взлом. Родителите й са се чули с нея за последен път преди две и половина седмици, така ли?

Робърт кимна.

— Лора и майка й са били близки. Чували са се и са се срещали почти през ден. За последен път са разговаряли на втори този месец, сряда, само два дни след последната вечер на поредната изложба на Лора в галерия в Западен Холивуд. Майка й се е опитала да се свърже с нея отново на пети и тогава се е разтревожила.

— Между втори и пети? — присви очи Карл ос. — Това е преди около две седмици.

Хънтър си пое дълбоко дъх и изражението му стана студено.

— И ако е била отвлечена от убиеца… — Той не довърши мисълта си и остави сериозността на предположението му да увисне във въздуха.

— По дяволите! — досети се Гарсия. — Била е убита вчера. Ако похитителят е и убиецът, това означава, че я е държал заложница две седмици.

Робърт тръгна към спалнята.

— Детективите от отдел „Изчезнали лица“ идвали ли са тук?

— Да. Алекс Питърсън от Западното бюро е ръководил разследването — потвърди партньорът му и издърпа чекмеджето на нощното шкафче. Вътре имаше маска за очи за спане, два гланца за устни с аромат на череши, малко фенерче и кутийка „Тик-так“. — Вече се свързах с него и му обясних, че случаят е преминал в разследване на убийство. Той каза, че не разполага с много, но ще ни изпрати всичко, което имат. Намерил е лаптопа й в хола. Обработили са го, но са открили само нейни отпечатъци.