Крис Картър - Хищникът

— Разбито сърце? — попита Хънтър.

Дениз кимна и отмести поглед встрани.

— Патрик настояваше да живеят заедно, след като се срещаха само четири месеца — продължи тя. — Казал на Лора, че не издържа да бъде далеч от нея и че я обича повече от всичко на света. Той умее да говори. Чаровник, който обикновено получава каквото иска. Убедена съм, че познавате този тип мъже. И Лора му вярваше. Беше отчаяно влюбена в него и прелъстителния му чар.

— Казахте, че името му е Патрик?

— Да, Патрик Барлет.

Робърт записа името в тефтерчето си.

— Лора работеше в банка, а Патрик беше голям инвеститор. Така се запознаха. Тя разбра за любовната му афера, защото същия ден не се почувствала добре след обяда — спомни си Дениз. — Храната не й понесла. Шефът й я освободил до края на деня и тя се прибрала. Патрик бил в леглото с някаква пачавра — секретарката му или отговорничката за връзките с обществеността. — Тя поклати глава. — За интелигентен мъж като него човек би предположил, че ще отиде в мотел. — Жената се изсмя нервно. — Ето колко много обичаше Лора. Това се случи само три месеца след като заживяха заедно. Оттогава любовните връзки се превърнаха в минало за Лора. Имаше краткотрайни флиртове и увлечения, но нищо сериозно.

— А наскоро?

— Никого, за когото да прецени, че си струва да спомене.

— Всичко ли приключи между Лора и Патрик, след като се разделиха?

— За нея, да.

— А за него?

— Ха! — презрително възкликна Дениз. — Той не се отказа. Извиняваше се с цветя, подаръци, телефонни обаждания и всичко друго, което можеше да измисли, но Лора вече не искаше и да чува за него.

— Колко време продължи това?

— Патрик така и не престана.

Хънтър повдигна вежди от учудване.

— Миналия месец отишъл на изложбата й и пак я молил да се върне при него. Лора очевидно му натрила носа.

— И колко дълго Патрик я е преследвал и я е молел да му прости и да се върне при него?

— Четири години — отвърна Рой. — Той не обича да му отказват и винаги получава каквото иска, независимо каква е цената.

В съзнанието на Робърт изплува думата „вманиаченост“. Четири години беше предостатъчно време за повечето хора да схванат намека и да продължат с живота си. Дениз му разказа колко собственически се е държал Патрик с Лора и колко я е ревнувал и въпреки че не й е посегнал, докато са живеели заедно, имал проблеми с избухливостта си.

— Знаете ли дали някой друг, освен вас има ключове за апартамента на Лора?

Дениз отново отпи от уискито, замисли се и погледна съпруга си.

— Не ни е известно.

— Лора не е ли споменавала дали е давала ключове на някой друг?

Дениз категорично поклати глава.

— Тя не позволяваше на никого да влиза в апартамента и ателието й. Обичаше да работи в уединение. Въпреки че постигна успех, Лора не го правеше за пари. Рисуваше за себе си. Това беше начин да изрази чувствата си. Не обичаше много да прави изложби — нещо, за което повечето художници живеят. Доколкото знам, не водеше гаджетата си в апартамента. И никога не се обвързваше емоционално.

— А имаше ли близки приятели?

— Аз бях най-близката й приятелка. — Гласът й отново потрепери леко.

— Никой друг, освен семейството?

— Художниците са самотници, детектив. Прекарват повечето си време сами и работят. Лора имаше познати, но никого, когото можеше да нарече близък приятел.

— Не поддържаше ли връзка с бивши съученици, състуденти и колеги?

Дениз повдигна рамене.

— Може би е говорила по телефона или са се срещали на чашка, но не мога да ви кажа с кого. Единственият, за когото се сещам, е Калвин Ланге, уредникът на художествената галерия „Даниъл Росдейл“, човекът, който даде тласък на кариерата й. Той я обичаше много и тя него. Често говореха по телефона и се срещаха.

Рой кимна в знак на съгласие.

Хънтър си записа името на Калвин Ланге и очите му се върнаха на фотографиите в рамки на дървеното писалище.

— Предполагам, че успелите художници имат почитатели.

Дениз кимна гордо.

— Мнозина харесваха и се възхищаваха на творбите й.

— Лора споменавала ли е за някои… — Той потърси подходяща дума. — Настоятелни почитатели?

— Имате предвид… да я преследват? — Тя заекна неуверено.

Хънтър кимна.

Дениз изпи остатъка от уискито си на един дъх.

— Не съм се замисляла за това, но наистина спомена за нещо такова преди няколко месеца.

Робърт остави снимката, която държеше.

— Какво по-точно ви каза?