Крис Картър - Хищникът

— Дениз, моля те.

— Никъде няма да ходя, Рой — настоя тя, без да откъсва поглед от детектива. — Намерихте ли дъщеря ми? Добре ли е тя?

Рой Мичъл отмести поглед встрани.

— Какво става, Рой? Защо се уплаши толкова много?

Отговор не последва.

— Някой да ми каже нещо. — Гласът й потрепери.

— Не съм от отдел „Изчезнали лица“, госпожо Мичъл — най-сетне продума Хънтър и пак й показа служебните си документи. Този път тя ги разгледа много по-внимателно, отколкото на вратата.

— Боже мой, вие сте от отдел „Убийства“? — Жената закри с ръце носа и устата си и очите й се напълниха със сълзи.

— Има вероятност да съм сбъркал адреса — добави Робърт с твърд, но успокояващ тон.

— Какво? — Ръцете й се разтрепериха.

— По-добре да седнем. — Хънтър посочи коженото канапе честърфийлд до високия два метра лампион.

Семейство Мичъл се настаниха на канапето, а Робърт седна на едното от двете кресла.

— Опитваме се да идентифицираме жена, която има няколко общи физически характеристики с дъщеря ви — обясни. — Лора е едно от четирите имена, на които се спряхме като вероятно съвпадение.

— И вероятно съвпадение с жертва на убийство? — попита Рой и сложи ръка на коляното на жена си.

— За жалост, да.

Дениз се разрида.

Рой си пое дълбоко дъх.

— Дадох на другия детектив съвсем скорошна снимка на Лора. Видяхте ли я?

Хънтър кимна.

— И пак не сте сигурен дали жертвата е Лора? — попита Дениз. Гримът се стичаше по лицето й. — Защо?

Рой затвори очи и по носа му се търкулна една-единствена сълза. Робърт разбра, че той вече се е досетил за вероятността жертвата да е неузнаваема.

— Дошли сте да искате от нас кръвна проба за анализ на ДНК? — попита господин Мичъл.

Беше очевидно, че той познава полицейските процедури много по-добре от повечето хора. След въвеждането на тестовете на ДНК в ситуация като тази беше много по-практично полицаите да вземат проби и да ги сравнят с тази на жертвата. Така на по-късен етап можеше да се обърнат само към идентифицираното семейство, без да подлагат няколко други невинни семейства на паниката и травматичното преживяване да видят снимка на жестоко обезобразена жертва.

Хънтър поклати глава.

— За съжаление анализът на ДНК няма да ни помогне.

За миг в стаята сякаш не достигаше въздух за всички.

— Имате ли снимка на жертвата? — попита Рой.

Робърт кимна и прелисти няколко страници в папката, която носеше.

— Госпожо Мичъл, тази жена може да не е вашата дъщеря. Няма причина да поглеждате снимката.

Дениз го погледна със замъглени очи.

— Няма да изляза.

— Скъпа, моля те — опита отново съпругът й.

Тя дори не го погледна.

Робърт зачака, но видя решителността в очите й. Той сложи снимката в едър план на лицето на жертвата на масичката за кафе пред тях.

Дениз Мичъл я позна само за част от секундата.

— Боже мой! — Треперещите й ръце се стрелнаха към устата. — Какво са направили с момиченцето ми?

Стаята, в която се намираха, изведнъж придоби различен вид — по-тъмна и малка и с по-сгъстен въздух. Хънтър мълча няколко минути, докато Рой Мичъл се опитваше да утеши съпругата си. Риданията й не бяха истерични, а изпълнени с болка и гняв. При други обстоятелства Робърт би си тръгнал, предоставяйки на родителите известно време да скърбят, и после би дошъл отново следващата сутрин със списък от въпроси, но нито случаят, нито убиецът бяха като останалите. Нямаше избор. Бащата и майката на Лора бяха единственият източник на информация за нея. А информацията му беше жизненонеобходима като въздуха, който дишаше.

Дениз Мичъл извади хартиена кърпичка от кутията на страничната масичка, избърса сълзите си, стана и се приближи до малко писалище до прозореца, където бяха наредени няколко фотографии в рамки, повечето на Лора, правени в различни периоди на живота й.

Рой не я последва. Прегърби рамене и потъна в канапето, сякаш така можеше да избяга от настоящия миг. Не направи опит да изтрие сълзите си.

Дениз се обърна към Хънтър. Изглеждаше съвсем различна от жената, която преди малко го посрещна на вратата. Очите й бяха ужасяващо тъжни.

— Дълго ли е страдала дъщеря ми, детектив? — Гласът й беше тих и дрезгав, а думите — изпълнени с болка.

Двамата се втренчиха един в друг и той видя, че дълбоко в душата й гори смесица от скръб и гняв.

— Истината е, че не знаем — отговори.

С трепереща ръка жената прибра кичур коса зад дясното си ухо.

— Знаете ли защо, детектив? Защо някой би сторил това на друг човек? Защо би го направил на моята Лора? Тя беше най-милото момиче.