Крис Картър - Хищникът

Карлос изрази съгласието си, като кимна.

Робърт прочете личните данни, които партньорът му беше прикрепил с кламер към гърба на всяка снимка. Всичките бяха изчезнали преди повече от седмица. Домашните и работните им адреси бяха разпръснати из целия град. На пръв поглед между четирите жени нямаше други прилики, освен външния им вид.

Хънтър погледна часовника си.

— Трябва да ги проверим всичките още днес.

Гарсия взе якето си.

— Готов съм.

Робърт му даде две от снимките.

— Ти вземи тези, а аз ще взема другите две.

Карлос кимна.

— Обади ми се, ако ти провърви.

Уитни Майърс мина с колата си през високите железни порти на луксозното жилище в Бевърли Хилс само четирийсет и пет минути, след като й се бяха обадили. Спря жълтия си корвет С6 в далечния край на широкия калдъръмен вътрешен двор, махна черните си очила и ги вдигна на главата си, за да прибере назад лъскавата си, дълга черна коса. Взе куфарчето си от предната седалка, погледна часовника си и се усмихна. Като се имаха предвид следобедното движение в Лос Анджелис и фактът, че тя беше в Лонг Бийч, когато й позвъниха, четирийсет и пет минути беше светкавично бързо.

Докато се качваше по стъпалата, водещи към главния вход, я посрещна Анди Маккий, нисък, дебел, гениален адвокат.

— Уитни — рече той и избърса потта от челото си с бяла носна кърпа, — благодаря ти, че дойде толкова бързо.

— Няма проблем — усмихна се тя и стисна ръката му. — На кого е тази къща? Великолепна е.

— Ще се запознаеш със собственика вътре. — Той я погледна с възхищение и на челото му отново изби пот.

Уитни Майърс беше на трийсет и шест, с черни очи, малък нос, сочни устни и волева челюст. Усмивката й можеше да се смята за оръжие със силата си да превърне стабилни крака в желе. Мнозина властни и красноречиви мъже бяха бръщолевили несвързано и се бяха кикотили като деца, след като им се беше усмихнала. Тя приличаше на манекенка в свободен ден, още по-красива, защото не полагаше усилия.

Беше започнала кариерата си като полицай на двайсет и една години. Работеше по-усилено от всеки друг в отдела, за да се издигне и да стане детектив възможно най-бързо. Интелигентността, съобразителността и силният й характер също помогнаха за изстрелването й напред и на двайсет и седем тя получи детективска значка.

Шефът й бързо разбра, че Майърс притежава дарбата да убеждава. Тя беше спокойна, изразяваше се добре, внимателна и изключително убедителна, когато излагаше позицията си. Освен това беше добра с хората. След шест месеца интензивен и специализиран курс във ФБР Майърс стана един от главните преговарящи в лосанджелиската полиция в Уест Вали и отдел „Изчезнали лица“.

Но кариерата й като детектив в полицията на Лос Анджелис внезапно беше прекратена преди три години, след като усилията й да преговаря със самоубиец, който искаше да скочи от покрива на осемнайсететажен небостъргач в Кълвър Сити, се объркаха ужасно.

След случилото се в онзи ден подложиха живота на Уитни Майърс на жесток анализ. Започна разследване за поведението й и отдел „Вътрешни разследвания“ се нахвърлиха върху нея като тежък порой. След няколко седмици не стигнаха доникъде и не повдигнаха обвинения срещу нея, но дните й в полицията приключиха. И оттогава Майърс ръководеше собствена агенция за издирване на изчезнали хора.

Тя тръгна след Маккий, мина покрай двойно стълбище и по коридор, украсен със снимки на известни кинозвезди, който завърши във всекидневна. Помещението беше толкова внушително, че едва след няколко секунди забеляза широкоплещестия, висок метър осемдесет и пет мъж, застанал до сводест прозорец. В дясната си ръка държеше чаша уиски. Въпреки че беше на около петдесет и пет години, имаше момчешко обаяние.

— Уитни, позволи ми да ти представя Леонид Кудров — рече Маккий.

Леонид остави чашата и стисна ръката й. Ръкостискането му беше напрегнато, а изражението му беше същото, каквото Майърс беше виждала на лицето на всеки, който наемеше услугите й — отчаяно.

Уитни Майърс отказа предложеното питие и внимателно изслуша разказа на Кудров за случилото се, като си водеше записки.

— Обадихте ли се на полицията? — попита тя, докато Леонид отново си наливаше уиски.

— Да. Те записаха данните ми, но не изслушаха какво им казвам. Наговориха ми разни глупости, че все още не е минало достатъчно време, че тя е независим пълнолетен човек и че ще трябва да изчакам. И тогава се обадих на Анди и той се свърза с вас.