Крис Картър - Хищникът

Хънтър издържа на погледа й.

— Няма да се преструвам, че разбирам каква мъка преживявате, госпожо Мичъл. И няма да крия, че е трудно. Търсим отговорите на същите тези въпроси и засега не мога да ви кажа много, защото не знам много. Дошъл съм да ви помоля за помощ да заловим извършителя. Вие сте познавали Лора по-добре от всеки друг.

Дениз не откъсна очи от лицето му и той се досети какъв ще бъде следващият й въпрос:

— Била ли е… изнасилена? — Гласът й стана дрезгав, докато отново се бореше да преглътне сълзите.

Рой Мичъл най-после вдигна глава и погледна първо съпругата си и после Хънтър.

В живота имаше много малко неща, които Робърт мразеше повече от това да трябва да скрие истината от опечалени родители, но без аутопсия на трупа на Лора най-доброто, което можеше да каже на Дениз и Рой, беше, че не знае. Като психолог му беше ясно, че несигурността от незнанието на отговора на този въпрос ще ги измъчва до края на живота им и ще изложи на риск брака и дори разсъдъка им.

— Не, Лора не е била изнасилена — отговори, без очите му да трепнат и без капка колебание. Понякога си заслужаваше да излъже.

Неловкият момент продължи, докато Дениз отмести очи от Хънтър и пак се втренчи в снимките на писалището. Тя взе една в посребрена рамка.

— Лора беше талантлива. Много артистична. — Жената отиде при Робърт и му даде снимката, която показваше момиченце на осем години, заобиколено от цветни пастели и бурканчета с водни бои. Изглеждаше щастлива и усмивката й беше толкова заразителна, че Хънтър не можа да не се усмихне, за секунда забравяйки, че момиченцето е мъртво и е умряло по невъобразимо мъчителен начин. — В училище всяка година я награждаваха с почетна грамота по изобразително изкуство — гордо добави майката.

Робърт слушаше.

Дениз тъжно се усмихна.

— Късно започна да рисува професионално, но винаги е обичала това изкуство. Рисуването беше убежището й от всички лоши неща. Всеки път, когато нараняваха чувствата й, Лора взимаше четката. Това я излекува, когато беше дете.

— Излекувало я е? — Лицето му се напрегна и очите му се стрелнаха между Дениз и Рой.

— Един ден, когато беше на осем, без очевидна причина Лора получи някакъв пристъп — обясни Дениз. — Движенията и дишането й се затрудниха, очите й хлътнаха в главата и едва не се задуши до смърт. Изкара ни ума.

Рой кимна и продължи разказа на жена си:

— Заведохме я при четирима лекари. Експерти. — Той раздразнено поклати глава. — Но никой не можа да й постави диагноза. Всъщност дори нямаха представа какво се е случило.

— Повтори ли се?

— Да, още няколко пъти — отвърна Дениз. — Направиха й всевъзможни прегледи, включително компютърна томография, но не откриха нищо. Никой не разбра какво не е наред. Никой не можа да ни каже какво отключва пристъпите. Седмица след последния Лора взе четката за пръв път и пристъпите спряха. — Тя докосна крайчеца на дясното си око с върха на пръстите си, опитвайки се да попречи на сълзата, която току-що се беше образувала, да се търкулне по бузата й. — Каквото и да говорят хората, знам, че рисуването ги прекрати и я накара отново да се почувства добре.

— Споменахте, че се е задушавала по време на пристъпите.

Дениз кимна.

— Ужасявахме се всеки път. Лора не можеше да диша. Кожата й променяше цвета си. — Тя млъкна и отмести поглед встрани. — Можеше да умре толкова много пъти.

— И пристъпите спряха изведнъж?

— Да — отговори Рой. — Веднага щом тя започна да рисува.

Хънтър стана и върна снимката в рамка на майката.

— Лора имаше ли любовна връзка?

Дениз въздъхна дълбоко.

— Не се задълбочаваше с никого. Това беше още един от самозащитните й механизми. — Тя се приближи до голямата библиотека. — Ако сте чели статиите за нея и как е започнала кариерата й, ще разберете за болката, която преживя, когато годеникът й изневери. Лора го завари в леглото с друга жена. Това я съсипа психически. — Дениз си наля двойна доза уиски от гарафа и пусна две кубчета лед в чашата. — Искате ли питие?

Голямата страст на Робърт беше малцовото шотландско уиски, но за разлика от повечето хора той знаеше как да цени аромата и качеството му, вместо само да се напива с него.

— Не, благодаря.

— Рой? — обърна се тя към съпруга си.

Той поклати глава.

Дениз повдигна рамене, отпи глътка и затвори очи, докато преглъщаше течността.

— За да удави мъката, Лора веднага се залови да рисува — нещо, което не беше правила от няколко години. Уредник на галерия случайно видя едно от платната й и така започна кариерата й. Но не и преди да изстрада много.