Крис Картър - Хищникът

— Чуй го с ушите си. — Уитни прерови чантата си, извади електронен диктофон и го подхвърли на помощника си.

Той веднага го сложи пред себе си на бюрото, нагласи очилата на носа си и натисна бутона за пускане на записа. Изминаха няколко секунди мълчание и после от малката тонколона се разнесе слаб бял шум, който продължи няколко секунди.

— Статичен шум?

— Отначало прилича на това, нали? Но го изслушай пак. Внимателно.

Коен протегна ръка към диктофона, превъртя записа, доближи го до дясното си ухо и се заслуша много внимателно.

Кръвта във вените му се смрази.

— Какво е това, по дяволите?

Подобният на статичен шум звук прикриваше нещо друго, което звучеше като шепот. Коен го изслуша още няколко пъти. Нямаше съмнение, че е записан неразбираем шепот.

— Някой казва ли нещо или само се опитва да си поеме дъх?

— Нямам представа. — Майърс повдигна рамене.

— Аз направих същото като теб. Изслушах го много пъти и пак не ми стана ясно. Но ще ти кажа нещо. Ако намерението на онзи, който е оставил съобщението, е било да уплаши Катя, той е постигнал целта си. Звукът е като на полтъргайст, готов да изскочи от телефона. Ужасно ме уплаши.

— Мислиш ли, че това е гласът на похитителя?

— Или е неговият, или на някого с много извратено чувство за хумор.

— Ще го занеса на Гус в студиото. — Коен подхвърли диктофона в ръката си. — Ако прехвърлим записа в анализираща гласа програма, може да го изчистим и забавим. Убеден съм, че ще дешифрираме какво казва. Ако казва нещо.

— Чудесно. Направи го.

— Баща й знае ли за това? — Той беше наясно, че Майърс постоянно поддържа връзка с Леонид Кудров, но фактът, че няма да съобщи нищо важно, беше обезсърчителен.

— Още не. Ще изчакам да видя дали Гус ще разбере нещо и после пак ще се обадя на господин Кудров. — Тя прокара пръсти през косите си. — А сега готов ли си за следващия номер?

Коен стрелна очи към нея.

— Има и още?

— Докато прослушвах съобщенията, поглеждах часовника в кухнята на Катя.

— Добре.

— И изведнъж осъзнах, че има общ фактор, който свързва съобщенията.

— Какъв фактор?

— Времетраенето.

— Какво?

— Знам, че звучи налудничаво, но прослушах всяко съобщение два пъти. Отне ми известно време. — Тя застана пред бюрото си и се подпря на ръба. — Всичките са дълги дванайсет секунди.

Коен присви очи.

— Дванайсет секунди? И шейсетте?

— Да. Нито секунда повече или по-малко. Дори последното съобщение със зловещия шепот е точно дванайсет секунди.

— И това не е повреда в телефонния секретар?

— Не.

— Някой е нагласил машината да записва само дванайсет секунди?

Майърс го погледна изпитателно.

— Не знам дали това може да се направи.

— И аз не съм сигурен, но се опитвам да огледам нещата от всички страни.

— Дори да е възможно, кой би нагласил времето за записване на съобщения само на дванайсет секунди?

И Коен си задаваше същия въпрос.

— Заинтригува ме — заяви той и отново се втренчи в диктофона. — В това трябва да има някакво значение. Няма начин дванайсетте секунди запис да са случайно съвпадение, по дяволите.

— Няма начин — съгласи се Уитни. — И ще трябва да разберем какво означават.

— Какво? — попита Гарсия, обърна се към Хънтър и отиде до платното. — Какво откри?

— Трябва да повикаме криминалистите. Веднага. — Робърт вдигна глава и погледна партньора си. — Някой се е крил зад картината.

Карлос клекна до Хънтър.

— Виж. — Робърт посочи пода зад основата на платното. — Виждаш ли следата в праха?

Гарсия присви очи и доближи лице до пода, сякаш се готвеше да го целуне. И след миг я видя.

Откакто картината беше поставена там, на пода около краищата й се беше събрал прах. Карлос забеляза продълговата следа от влачене в праха.

— Платното е било преместено напред — заключи той.

— Достатъчно, за да се скрие някой зад него — допълни Хънтър.

Гарсия прехапа устни.

— Може би Лора го е преместила.

— Може би, но погледни това. — Робърт посочи място още по-нататък зад платното, близо до стената.

Партньорът му отново присви очи.

— Какво би трябвало да видя?

Хънтър извади фенерчето си и му го даде.

— Вгледай се внимателно.

Гарсия насочи лъча към мястото, което той беше показал, и този път ги видя.

— Да ме вземат мътните.

Само на няколко сантиметра от стената разпозна неясни очертания на отпечатъци от обувка, оставени в праха — ясни следи, че някой е стоял там.