Крис Картър - Хищникът

Хънтър, Гарсия и капитан Блейк слязоха от колата, заобиколиха тълпата, бързо се провряха под лентата и се приближиха до двамата полицаи, които стояха до главния вход на детската градина.

— Съжалявам, но имаме заповед от високо ниво да не пускам никого вътре засега — каза по-старшият, след като видя значките на детективите.

— Аз издадох заповедта — заяви капитан Блейк и показа служебните си документи.

Двете ченгета веднага застанаха мирно.

— Капитане! — извика от тълпата нисък и пълен репортер с дебели стъкла на очилата и неумело прикрито плешиво теме. — Какво става? Коя е жертвата? Защо сте тук? Ще дадете ли на хората от Лос Анджелис малко информация?

Въпросите му възпламениха яростна атака от неистови крясъци от всички.

Всички криминални репортери в Лос Анджелис знаеха, че капитаните от полицията обикновено не посещават местопрестъпленията, независимо от кой отдел или бюро са. Когато го правеха, винаги имаше причина. И новината не беше добра. А когато се появеше шефът на отдел „Обири и убийства“, нещо определено не беше наред.

Барбара Блейк пренебрегна въпросите и отново насочи вниманието си към полицая:

— Вие ли дойдохте първи на местопрестъплението?

Той кимна, но отбягна погледа й.

— Хайде, капитане, кажете ни нещо. Защо сте дошли? Какво се е случило? — настоя плешивият репортер.

Блейк пак не реагира.

— Кой друг, освен криминалистите е видял трупа?

— Само аз и партньорът ми Гутиерес, госпожо. — Ченгето наклони глава по посока на сградата зад него.

— Той е вътре. Пази входа на мазето.

— И никой друг?

— Не, госпожо. Диспечерът ни се обади да дойдем тук и да проверим обаждане на телефон 911. Някой твърдял, че открил труп. Свързахме се с отдел „Убийства“ и криминалистите веднага щом влязохме в онази стая. Почти веднага получихме заповед да излезем и да не пускаме никого. Само на криминалистите позволихме да влязат там.

— Трупът в мазето ли е? — попита Хънтър.

— Да. В края на коридора завийте наляво и ще стигнете до старата кухня. В дъното ще видите няколко стъпала, които ще ви заведат в склада долу. Трупът е там. — Следващите му думи прозвучаха не по-силно от шепот: — Какво, за Бога…

Няколко минути по-късно Робърт, Карлос и капитан Блейк намериха полицай Гутиерес в дъното на старата кухня. Пазеше стъпалата към склада, както беше казал партньорът му. Младоликото му лице не можеше да скрие шока от онова, което беше видял в стаята.

Бетонното стълбище, спускащо се към мазето, беше изтъркано, тясно и стръмно и осветено само от една електрическа крушка, окачена на просмукания с влага таван на площадката горе. Миризмата на дезинфектант се засилваше с всяка крачка. През ръждясалата метална врата в края проникваше ярката светлина на прожекторите на криминалистите. Докато се приближаваха, Хънтър почувства приток на кръв, който затопля кожата му, сякаш току-що беше излязъл под палещите лъчи на слънцето. Той отвори вратата и отначало видя само кръв.

Доктор Хоув стоеше до отсрещната стена и разговаряше с водещия криминалист Майк Бриндъл. И двамата бяха облекли бели гащеризони от тайвек. В средата на голямата стая имаше маса от неръждаема стомана. Бетонният под беше облян в лепкава, сгъстена кръв. Не беше разплискана или разпръскана. Имаше гъсти, всяващи ужас локви. Няколко малки и изящни кървави отпечатъка от ръце очертаваха къса траектория от масата до призрачно бялото, голо тяло на чернокоса жена, която лежеше по гръб на няколко крачки от вратата. Ръцете й бяха внимателно поставени от двете й страни, а краката й бяха разкрачени.

— Господи! — промърмори капитан Блейк и сложи ръка на устата си, защото усети, че й се гади.

Устните на мъртвата жена бяха зашити, а торсът и краката й бяха изцапани със засъхнала кръв. В долната част на тялото й ясно се виждаха черни, бодливи като тръни шевове.

Доктор Хоув се приближи до тях и Робърт я погледна въпросително.

Тя кимна.

— Съдейки по онова, което виждаме в стаята, бих казала, че убиецът е същият — промълви.

Хънтър и Гарсия направиха всичко възможно да не стъпят в локвите кръв и отидоха до трупа на пода. Капитан Блейк остана до вратата. Робърт приклекна и огледа убитата жена, без да я докосва. Карлос направи същото, но очите му непрекъснато се стрелкаха към някога привлекателното й лице, сякаш нещо го безпокоеше. След няколко секунди той се намръщи и погледна партньора си.

— Божичко, тя е абсолютно копие на Лора Мичъл — възкликна. — Все едно са сестри.