Морис Льоблан: Госпожицата със зелените очи

Детето спеше. Раул разбра обяснението на загадката, която го измъчваше. Той разтърси хлапака.

— Ти ли ни проследи от улица Крусел? Предполагам, че Жодо е успял да те скрие в багажника на автомобила и така ти си пристигнал с нас в Клермон Феран. Признай или ще те напляскам!

Момчето се беше стреснало и не разбираше какво става. То избъбри:

— Тонтон искаше това.

— Кой е този Тонтон?

— Чичо Жодо.

— Къде е той сега?

— Сутринта, когато водата се оттегли, слезе заедно с Вилхелм там, долу. Търсеха и събираха разни неща.

— Преди да дойдем ние?

— Да, преди вас и госпожицата. Когато излязохте от пещерата, те се скриха зад стената, която е в онзи край. Тонтон ми нареди да го чакам тук и аз през цялото време ги наблюдавах.

— Къде са сега те?

— Не знам, стана ми топло и заспах. Когато се събудих, те се биеха помежду си. Бяха намерили нещо, което блестеше като злато и не можеха да си го поделят. Видях ги как паднаха на земята. Тонтон нанесе удар с нож и после стана нещо страшно. Стената се сгромоляса върху тях.

— Кога и къде стана това? — извика Раул, поразен от разказа на момчето.

— Когато биеха камбаните. А всичко се случи там, накрая…

Детето погледна надолу и се изненада.

— Водата е дошла отново! — изплака то. — Тя ги е заляла и те не са могли да излязат…

Раул запуши с ръка устата му.

— Мълчи и нито дума повече.

Аврелия стоеше до тях. Беше чула всичко. Жодо и Вилхелм бяха погълнати от водата. Камъните от рухналата стена бяха затиснали телата им.

— Това е страшно наказание за тях — промълви тя. Детето започна да плаче. Раул му даде пари и визитната си картичка.

— Ето ти сто франка. Ще се качиш на влака и ще отидеш на адреса, който е написал тук. Там ще се погрижат за теб.

На връщане мълчаха през цялото време. Пред санаториума, където живееше Аврелия, се сбогуваха много хладно. Преживяното беше разстроило много двамата влюбени.

— Нека се разделим за няколко дни — каза Аврелия. — Аз ще ви пиша.

Раул протестира:

— Тези, които се обичат, не се разделят никога.

— Влюбените не се страхуват от раздяла, защото животът винаги ги събира — отговори му тя.

Той се съгласи с нежелание. След една седмица получи следното писмо:

„Скъпи приятелю,

Аз съм съсипана. Случайно научих за смъртта на моя настойник Брежак. Било е самоубийство, нали? Узнах и за гибелта на де Талансей, който е бил намерен паднал в една пропаст. Казват, че е било по невнимание. Престъпление е, нали? Ако към това прибавим ужасната смърт на Жодо и Вилхелм, на мис Бакфийлд, на двамата братя, а някога и на дядо ми д’Астьо…

Аз заминавам, Раул. Не се опитвайте да ме търсите. Самата аз не знам накъде ще тръгна. Имам нужда от време, за да размисля и да взема решение.

Обичам ви, приятелю мой. Простете ми и ме чакайте“.

Раул не чака нито за миг. Обърканите думи в писмото, страданията, които долови в него, го накараха бързо да я намери.

Минаха доста дни, но не успя да я открие. Мислеше, че отново е потърсила закрила в манастира, но там я нямаше. Мобилизира всичките си връзки и приятели, но всичко беше безполезно. Беше отчаян. Страхуваше се някой нов враг да не заплашва момичето. Така изминаха два мъчителни месеца, докато един ден получи телеграма.

В нея Аврелия го молеше да дойде на другия ден в Брюксел, на среща в гората Камбри.

Радостта на Раул беше безкрайна. Когато я видя да идва замяна, с изписано щастие на лицето, беше готов да полети.

Тя му протегна ръка:

— Прощавате ми, нали Раул?

Те тръгнаха, нежно допрени един до друг, сякаш никога не са се разделяли. След малко тя каза:

— Спомняте ли си как ми казахте, че имам две съдби, които постоянно се сблъскват една с друга и ми причиняват страдания. Едната, която е изпълнена с радост и щастие, отговаря на истинската ми натура, а другата е наситена със смърт и катастрофи. Ако не бяхте ме спасявали толкова пъти, сега щях да съм паднала в най-дълбоката пропаст. След всичко, което се случи, бях толкова уморена, че животът ме ужасяваше. Дори любовта ни през двата дни в Жювен не можа да ме извади от черната действителност. Цялата история, която вие виждахте като чудна и изключителна, за мен имаше фатален и мрачен вид. Това е естествено след всичко което преживях, нали Раул? Вие ми казахте: „Ето царството ви“. Но аз не го искам. Не искам да имам никаква връзка с миналото. Отказвам се от това „царство“. Наследница съм на огромно богатство, но и на престъпления и ужаси, чиято тежест не бих могла да понеса.