Морис Льоблан: Госпожицата със зелените очи

Ледената вода стигаше до гърдите на Раул. Тя му причиняваше силна болка и той се убеди, че не може да преплува до шлюзовете.

Пипнешком мина покрай скалата, изкачи залетите от водата стъпала и стигна до пътеката. Изкачването беше много трудно. Спря внезапно, тъй като в далечината видя блещукаща през гъстата мъгла светлина. Невъзможно беше да определи точно откъде идва тя. Най-вероятно беше да е другата страна на езерото, откъдето бяха стреляли двамата престъпници.

Раул се колебаеше. Ако тръгнеше по суша трябваше да върви опипом по скалите, да слиза в пропасти и да загубва от погледа си светлината. Представи си Аврелия, която беше затворена в дъното на гранитната гробница и взе решение. Върна е бързо по пътеката, хвърли се във водата и заплува.

Струваше му се, че ще се задуши. Водата беше непоносимо студена. Разстоянието, което трябваше да преодолее, не беше повече от двеста и петдесет метра, но беше готов да се откаже. Струваше му се, че това, което прави, е извън силите му. Единствено мисълта за Аврелия му даваше сили. Той я виждаше как чака в пещерата, а наоколо й се чува дяволският плисък на езерото.

Раул удвои усилията си. Светлината го направляваше и той не смееше да откъсне поглед от нея. Възможно беше Вилхелм и Жодо да са на пост. Обърнатата към езерото светлина осветяваше страната, откъдето можеха да бъдат нападнати.

Като наближи брега, започна да се чувства по-добре. Плуваше бързо и изглежда това загряваше мускулите му. Светлината ставаше все по-ярка. Той смени посоката и заплува малко по-встрани, за да избегне осветената площ. Предполагаше, че бандитите са на върха на скалата, която беше вдадена в дефилето. Раул усети под краката си острите камъни и тихо излезе на брега.

Малко вляво, над главата му, се чуваше човешки говор. Не можеше да определи какво разстояние го дели от Вилхелм и Жодо. Не знаеше и как най-сигурно и лесно да стигне до тях. Трябваше да върви наслука.

Разтри силно тялото си със сух пясък. След това изстиска дрехите си и ги облече пак. Изчака още няколко мига и тръгна.

Не срещаше нито стръмен наклон, нито остри скали. Пълзеше по трошливи канари, които се ронеха, а корените на растенията, за които се опитваше да се задържи, се изскубваха. Напредваше много бавно, като впиваше до кръв нокти в рохкавата земя.

Никога през деня Раул не би предприел такова лудо пълзене. Бясната му енергия идваше от зловещото тиктакане на часовника му, който неумолимо му напомняше, че с всяка измината секунда опасността за Аврелия нараства. Трябваше да успее непременно.

Успя. Стигна до малка полянка. След малко допълзя и до една долинка. В дъното й се намираше полуразрушена колиба. На едно дърво пред нея висеше опушен фенер. На отсрещната страна двама души лежаха един до друг с гръб към него. До тях светеше електрически фенер, който беше направлявал действията на Раул.

Той погледна часовника си и потрепери. Изминали бяха петдесет минути — много повече, отколкото бе пресметнал предварително. Раул разбра, че има половин час, за да спре водата. Ако дотогава не узнае от Жодо какъв е механизмът за спиране, няма да му остане нищо друго, освен да се върне при Аврелия, за да умрат заедно.

Раул стигна пълзешком до колибата. Жодо и Вилхелм, които седяха на двайсетина метра от нея, смятаха че се намират в пълна безопасност и разговаряха високо. Гласовете им звучаха ясно, но не можеше да се разбере за какво говорят. Той се спря нерешително. Беше дошъл с намерението да действува енергично, но нямаше определен план. Не притежаваше никакво оръжие и беше опасно да влезе в ръкопашна схватка, която можеше да загуби. Не знаеше и дори в случай на успех противниците му дали ще се съгласят да преговарят.

Започна още по-бавно да пълзи напред, като се надяваше някоя дума от разговора им да му подскаже какво да прави. Измина още два или три метра и стигна до едно място, откъдето думите се чуваха ясно.

Жодо казваше:

— Не се ядосвай, дявол да те вземе! Когато слязохме до шлюза, нивото беше на кота пет. Това означава, че водата е стигнала до свода на пещерата. Сигурно е като две и две — четири, че с тях е свършено.

— Въпреки това трябваше да застанем по-близо до пещерата, за да следим, да не излязат от нея.

— Защо не го направи ти, приятелю?

— Ръката ми е счупена.

— Признай си, че се страхуваш от онзи юначага…

— И ти се страхуваш, Жодо.

— Не твърдя обратното… предпочетох куршума и наводнението, след като се сдобих с тетрадките на стария Талансей.