Морис Льоблан: Госпожицата със зелените очи

Изглежда, че от тези думи Жодо се успокои и той отговори:

— Предложете сами.

— Известно ти е, че не става дума за богатство, от което всеки може да вземе своя дял, а за експлоатиране на разкопки, печалбите от които…

— Ще бъдат огромни — прекъсна го Жодо.

— Съгласен съм и затова предложението ми е съобразено с тях. Предлагам пет хиляди франка на месец.

Заслепен от тази цифра, престъпникът подскочи.

— За двама ни ли?

— Пет за теб и две за Вилхелм. Вилхелм не можа да се въздържи и каза:

— Аз приемам.

— А ти Жодо?

— Може би, но за гаранция трябва един аванс.

— Съгласен ли си да получиш сумата за едно тримесечие? В три часа утре ще се срещнем на площада в Клермон Феран, където ще ви предам чека.

— Какво ми гарантира, че утре барон де Лемези няма да заповяда да ме арестуват.

— Невъзможно е, защото ще арестуват и мен.

— Вас?

— Арестуването ми ще бъде много по-сензационно, отколкото си мислиш, защото аз съм Арсен Люпен.

Името предизвика страшен ефект върху Жодо. Едва сега си обясни, защо пропадаха всичките му планове и защо този човек упражняваше такова влияние върху него.

Раул повтори:

— Аз съм Арсен Люпен, когото търсят всички полиции по света. В сметката ми са повече от петстотин кражби и петстотин присъди. Разбираш, че се налага да се споразумеем. Ти си в ръцете ми, но и аз съм в твоите и по този начин сме квит. Преди малко можех да ти счупя главата, но предпочитам да се споразумеем. Разбрах, че имаш много недостатъци, но и сериозни качества. Още не мога да разбера как си ме проследил дотук. Имаш думата ми, а думата на Арсен Люпен е по-ценна от златото.

Жодо се посъветва шепнешком с Вилхелм и каза:

— Съгласни сме, но какво ще искаш от нас?

— Абсолютно нищо, стари приятелю — каза все така безгрижно Раул. — Аз съм човек, който държи на спокойствието си и плаща за това. Точната дума е, че ставаме съдружници. Ако искаш, можеш да внесеш своята част в сделката, като ми дадеш документите на маркиза.

— Наистина, упътванията на маркиза за езерото са много важни.

— Предполагам, след като си успял да затвориш шлюза. Можеш да ми ги дадеш, както и завещанието на стареца.

— Ще ти ги дам утре, в замяна на чека — заяви твърдо Жодо.

— Съгласен съм да почакам. Да си стиснем ръцете в знак, че сме се договорили, и да тръгваме всеки по своя път.

Те мълчаливо си стиснаха ръцете.

Срещата беше свършила, но истинската битка предстоеше. Всичко казано дотук имаше за цел да заблуди Жодо. Раул искаше на всяка цена да разбере къде се намират каналите. Страхуваше се, че умният му противник може да се досети за целта му. Никога Раул не се беше чувствал толкова неспокоен, но успя да каже небрежно:

— Защо да не се запозная с нещата, преди да си тръгна? Можеш ли да отвориш пред мен каналите за изтичане на водата?

Жодо възрази:

— Според тетрадките на маркиза са нужни осем часа, за да може да се изпразни езерото.

— Добре тогава, отвори ги сега. Така утре ти от тази страна, а ние с Аврелия от другата, ще можем да видим съкровището. Предполагам, че каналите са някъде под нас, до шлюза. Има ли пряка пътека, по която да стигнем дотам?

— Да, всичко е съвсем наблизо.

— Можеш ли да действаш с механизма?

— Много е просто и в тетрадката са дадени точни указания.

— Тогава да слезем и аз ще ти помогна — предложи Раул.

Жодо стана и взе електрическия фенер. Не подозираше, че Раул иска да го измами. Вилхелм също тръгна след тях. И двамата взеха пушките със себе си.

Раул, който държеше фенера, вървеше непосредствено след двамата бандити. Беше убеден, че е спечелил битката с тях.

Спуснаха се надолу. Минаха по един насип на брега на езерото и стигнаха до една ниша, където имаше завързана лодка. Жодо коленичи, отмести няколко големи камъка и откри четири железни лоста. Те бяха наредени в една линия и завършваха с железни вериги, които бяха поставени в глинени тръби.

— Механизмът е тук, до самият шлюз — каза той. — Веригите движат металическите врати, които са поставени на дъното.

Жодо дръпна една от дръжките. Раул направи същото с една от останалите и остана с впечатление, че на другия край на веригата една врата се отмести. Бързо дръпна и останалите два лоста. Водата започна леко да се движи.

Часовникът на Раул показваше девет часа и четиридесет и пет минути. Аврелия беше спасена.

— Дай ми пушката си или сам гръмни два пъти — каза му Раул.

— Защо?

— Това е сигнал. Оставих Аврелия в почти пълната с вода пещера. Представяш си ужаса, който изпитва. Обещах й да я предупредя, щом мине опасността.