Морис Льоблан - Госпожицата със зелените очи

Тя обви ръце около шията му и нежно каза:

— Обичам ви. Това е моята голяма и единствена тайна, Раул. Тя е целия ми живот и друга не ме интересува. Обикнах ви още от първия момент, без дори да ви познавам, без дори да ви видя достатъчно добре. Обичах ви и през онази нощ и затова ви презирах… Срамувах се… Устните ви ме завладяха още там, на пътя край гара Бокур. Почувствах нещо, което не познавах и това ме ужаси. Изпитах такова удоволствие и щастие в онази страшна нощ, и то от човек, който не познавах! С цялото си същество чувствах, че ви принадлежа и нямам друго желание, освен да стана ваша робиня. Бягах от вас, не защото ви мразех, а защото ви обичах прекалено много и това ме плашеше. Бях толкова развълнувана, че повече не исках да ви виждам, но мислех единствено за вас. Успях да понеса всичките ужаси, които се стовариха върху мен, само защото вие съществувахте. Появявахте се винаги, когато имаше някаква опасност за мен. Раул, прегърнете ме силно. Обичам ви, Раул!

Той с болезнена страст я притисна към себе си. Никога не беше се съмнявал в тази любов. Пламъкът на първата целувка му беше подсказал за нея, а във всяка от срещите им имаше една загадъчност, чиято причина той отгатваше. Нежните думи на девойката, свежият й дъх и ласките й го сковаваха. Страхуваше се от голямото щастие, което изпитваше. Неукротимата му воля за борба у него изчезваше.

Аврелия схвана интуитивно вътрешната му слабост и го притисна още по-силно.

— Да се примирим, Раул. Нека се покорим на съдбата. С вас не се страхувам от смъртта. Искам тя да ни намери прегърнати, слели устни в последната ни любовна целувка. Сигурна съм, че никога нищо няма да ни донесе по-голямо щастие, отколкото в този миг.

Двете й ръце се бяха впили в него и той не можеше да се освободи. Тя наклони глава към неговата.

Да целуне прекрасната уста, която му се отдаваше, означаваше да се признае за победен и да се подчини на неизбежното. Раул не желаеше това. Цялата му същност се противопоставяше на подобна подлост, но Аврелия го молеше с думи, които го обезоръжаваха.

— Обичам ви… обичам ви!

Устните им се сляха, Раул вкуси опиянението на целувка, която съдържаше целия пламък на живота и всичката сладост на смъртта. Докато те се отдаваха на опиянението си, нощта все по-бързо се спускаше наоколо. Водата продължаваше да се покачва.

— Не, няма да допусна да умрете — извика стреснат Раул.

— Аврелия се опита да го задържи. Той я хвана за ръцете, а тя го молеше през сълзи:

— Моля те, недей! Какво искаш да правиш?

— Да те спася, да спася и двама ни.

— Много е късно!

— Не е късно. Нощта вече настъпи и трябва да се действа. Имам все пак някои сигурни предположения. Убеден съм, че има устройство, което може в даден момент да спре действието на шлюзовете. Би трябвало да има канали, които да позволяват бързото изтичане на водата. Трябва да ги намеря…

Аврелия не го чуваше и продължаваше да повтаря:

— Моля ви, не ме оставяйте сама в тази ужасна нощ. Страх ме е, скъпи Раул!

— Тъй като не ви е страх да умрете, не трябва да ви е страх и да живеете. Водата не може да стигне до хамака по-рано от два часа. Дотогава аз ще бъда тук Заклевам се, Аврелия, че ще се върна, каквото и да се случи, за да ти кажа дали сме спасени, или за да умрем заедно.

Той се освободи от прегръдките й, наведе се към нея и прошепна нежно:

— Имай ми доверие, скъпа. Знаеш, че винаги се справям с положението. Ще те предупредя с някакъв сигнал веднага, щом успея. Очаквай две изсвирвания, два изстрела или нещо подобно. Моля те, дори когато усетиш, че водата започва да те облива продължавай да вярваш в мен.

Тя се отпусна безпомощно.

— Върви, щом искаш.

— Нали няма да се страхуваш повече?

— Да, защото ти го искаш.

Той съблече сакото и жилетката, събу обувките и погледна светещия циферблат на часовника си. После го свали, закачи го на вратата си и скочи във водата.

Навън цареше непрогледен мрак. Раул нямаше оръжие и план за действие. Беше осем часа…

Първото впечатление беше ужасно. Нощта беше непрогледна. На небето нямаше нито една звезда, а гъста мъгла се стелеше наоколо. Раул се почувства като слепец. Ушите му долавяха единствено гробната тишина. Не се чуваха дори двата водопада, които бяха погълнати от водите на езерото. В тази мрачна бездна Раул трябваше да вижда, да слуша и да достигне целта.

Нито за момент не бе мислил сериозно да търси каналите. Това би било лудост и сигурна смърт. Целта му беше да стигне до двамата бандити. Те се бяха скрили и навярно се бояха да нападнат открито противник като Раул. Предпочитаха да дебнат с пушките си под прикритието на тъмнината.