Морис Льоблан - Госпожицата със зелените очи

Раул вдигна един камък и го постави на другия. След това стъпи отгоре им и опря лакти на въжето на хамака и продължи да говори със същия безгрижен вид. Страхуваше се да замълчи заради младото момиче. Говореше успокояващи думи, но умът му продължаваше да анализира опасната ситуация, в която бяха попаднали.

Положението наистина беше сложно. Водата продължаваше да се покачва вследствие на действията на Жодо и Вилхелм. Двамата престъпници бяха използвали природните особености, които съществуваха от стотици години. Можеше да се предположи, че както се повишава нивото, така трябва да има възможност и за понижение. След като имаше шлюзове, трябваше да съществува и механизъм, който да позволява езерото да бъде изпразнено. Дали имаше подобна система, макар и невидима, Раул не знаеше.

Раул не беше от тези, които очакват смирено смъртта. Колебаеше се дали да не скочи в ледените води и да преплува до шлюзовете. Спираше го една мисъл. Тревожеше се за съдбата на Аврелия, която щеше да загине, ако той бъде улучен от куршум или се схване и се удави в езерото.

Той прикриваше внимателно безпокойството си пред момичето, но Аврелия успяваше да долови някои колебания в гласа му. По тях тя съдеше, че у него има някакъв страх, който съществуваше и у нея. Неочаквано тя се обърна към него:

— Искам да ми кажете цялата истина. Предпочитам да науча дали има надежда за изход от положението ни?

— Денят вече си отива — опита се да отклони въпросите й Раул.

— Дори и по-скоро да падне нощта, пак няма да можем да се измъкнем.

— Защо мислите така?

— Не зная, но чувствам, че всичко е свършено и вие го знаете.

Раул й отговори твърдо:

— Ние не сме обречени. Опасността е много голяма, но все още е далеч. Ще се спасим, ако не губим нито минута и запазим спокойствие. Преди всичко трябва да обсъдим положението. Сигурен съм, че има изход и имаме още време да действаме. Но трябва да ми помогнете. За да си обясня някои неща, са ми нужни спомените ви. Всичките ви спомени!

Гласът на Раул стана настойчив и той продължи твърдо:

— Знам, че сте обещали на майка си да не разкривате тайната си, освен на човека, който ви обикнете. Смятам, че смъртта е още по-голяма причина от любовта. Вие може би не ме обичате, но аз съм влюбен във вас, а майка ви би желала да бъдете обичана. Простете ми, че въпреки клетвата си ви говоря за това, но има минути, през които не може повече да се мълчи. Аз ви обичам и искам да ви спася. Не трябва повече да мълчите, защото това ще бъде престъпление срещу самата вас. Трябва да отговорите на въпросите ми. Може би само няколко думи ще бъдат достатъчни, за да разбера това, което е нужно.

Тя промълви:

— Питайте.

Той каза веднага:

— Какво точно се случи, след като пристигнахте тук с майка си? Какви пейзажи видяхте? Къде ви водиха дядо ви и приятелят му?

— Никъде. Сигурна съм, че спях в един хамак, както днес. Около мен разговаряха. Това са спомени, които бях забравила и които сега се връщат отново. Спомням си миризмата на тютюна и пукота от отварянето на бутилка. После… после… вече съм будна… дават ми да ям. Грее ярко слънце.

— Слънце?

— Да, но това май че беше на другия ден.

— Сигурна ли сте, че е било на другия ден?

— Да, сигурна съм. Събудих се на това място на другия ден и навън грееше слънце. Само че всичко се е променило. Виждам същото място, но сякаш се намирам другаде. Виждам канали, но те не са точно тук.

— Искате да кажете, че не са на същото място?

— Водата не ги достигаше.

— Можехте ли да излезете от пещерата?

— Точно така, излязох от тази пещера. Дядо ми вървеше напред, а майка ми ме държеше за ръка. Под краката ми беше хлъзгаво, а наоколо имаше някакви развалини… Чуваше се звъна на камбаните, който е винаги в ушите ми.

— Всичко съвпада с моите предположения — каза през зъби Раул.

Настъпи тягостна тишина. Водата зловещо се плискаше, а масата, триножника, книгите и столовете плуваха в нея.

Той трябваше да седне в края на хамака и да наведе глава, за да не се опира в гранитния свод. Навън се здрачаваше, но настъпващата нощ едва ли щеше да им помогне. Раул напрягаше мисълта си, за да намери някакво решение. Аврелия лежеше до него и той долавяше в очите й нежност. Тя хвана една от ръцете му, наведе се и я целуна.

— Боже мой, какво правите? — каза замаян той.

Тя промълви:

— Обичам ви.

Зелените й очи блестяха в полумрака. Той чуваше как бие сърцето на любимата му и чувстваше, че не е изпитвал подобно щастие.