Морис Льоблан - Госпожицата със зелените очи

Те слязоха на малкия плаж, чиито песъчинки лъщяха на слънцето. Две скали се съединяваха под остър ъгъл, в дъното на който имаше вдлъбнатина. Отпред пред нея беше направена стряха от керемиди. Под стряхата беше поставена маса. На нея бяха наредени чинии с храна и плодове.

В една от чиниите имаше визитна картичка, на която беше написано: „Маркиз де Талансей, приятел на дядо ви д’Астьо, ви поздравява, Аврелия. Той ще дойде скоро и се извинява, че не може лично да ви посрещне.“

— Той е очаквал идването ми? — учуди се Аврелия.

— Да — отговори Раул. — С него преди четири дни разговаряхме дълго и се уточнихме да ви доведа днес на обяд.

Аврелия разглеждаше с интерес всичко наоколо. Под широк рафт, затрупан с бои, имаше триножник за рисуване. На него бяха закачени стари дрехи. Напряко беше завързан стар хамак. В дъното два големи камъка образуваха огнище.

— Тук ли живее той? — попита тя.

— Да, особено през този сезон. През останалото време живее в село Жювен, където го открих. Не минава ден, без да дойде тук поне на разходка. Прилича на дядо ви и е оригинален старец, с артистични дарби. Живее като отшелник. Ходи на лов, ръководи пазачите на стадата си и храни всички бедни от местността. В диаметър от два километра всичко е негово. Вече петнадесет години той чака вас, Аврелия.

— Може би чака пълнолетието ми?

— Точно така, по силата на едно споразумение с дядо ти. Аз се опитах да науча нещо по този въпрос, но той иска да говори само с вас. Трябваше да му разкажа целия ви живот и премеждията, които се струпаха на главата ви. Обещах му, че ще ви доведа и той ми даде ключа от имението си. Много се зарадва, че ще ви види.

— Тогава защо не е тук?

Отсъствието на маркиза озадачаваше все повече Раул. Нещо му подсказваше, че не трябва да се безпокои. Не искаше тя да се тревожи и затова се стремеше чрез цялото си красноречие да отвлича вниманието й. Това беше първият им съвместен обяд, и то в толкова особена обстановка.

Внимаваше да не я обиди с прекалената си нежност. Усещаше, че тя има пълно доверие в него. Разбираше, че той е приятел, който й желае само доброто. Толкова пъти я беше спасявал!

Аврелия пошепна:

— Искам да ви благодаря, но не знам как. Прекалено много ви дължа, за да мога да ви се отплатя.

Той й каза:

— Усмихнете се и ме погледнете със зелените си очи, това ми е достатъчно.

Тя се усмихна и го погледна.

— Вече нищо не ми дължите — каза той.

Към три часа биенето на камбаните започна отново и звънът им отново достига до тях.

— Този звън има логично обяснение — обясни Раул. — Явлението е известно в цялата област. Когато вятърът духа откъм Клермон Феран, въздушното течение носи удара на камбаните на църквите на града към езерото.

— Обяснението не е точно — повдигна глава тя.

— Вие имате друго обяснение?

— Истината е, че вие сам донесохте камбанния звън, за да върнете спомените ми от детството.

— Значи аз мога всичко?

— Да, можете всичко — каза тя, изпълнена с доверие.

— След като виждам всичко — пошегува се Раул, — то трябва да си легнете, защото забелязах, че очите ви се затварят.

Аврелия използва подсещането му и се изтегна в хамака.

Раул застана пред прага на пещерата. Погледна часовника си и махна раздразнено с ръка — беше три и четвърт, а маркиз де Талансей още не идваше.

— Това вече не е от значение — каза той възбуден. Знаеше, че не е прав и че има случаи, при които всичко има значение.

Той се върна обратно и погледна девойката, която спеше спокойно. Обземаше го растящо безпокойство. Пресече малкия плаж и забеляза, че лодката, която беше изтеглил на брега, сега е два или три метра навътре във езерото. Улови я с един прът и забеляза, че в нея има около четиридесет сантиметра вода. С големи трудности успя да я изтегли на сушата.

— Чудно ми е, че не сме потънали на идване — каза си Раул.

Видя, че не става въпрос за пробита дупка, която може да се запуши, а за цяла изгнила дъска, която е била закована само с четири гвоздея.

Раул помисли, че маркизът е сторил това, но бързо отхвърли това предположение. Какъв мотив би имал той, приятелят на д’Астьо, да причини нещастие на внучката му?

Един въпрос го измъчваше: откъде идваше тук Талансей, когато нямаше лодка на разположение? Навярно имаше път, по който можеше да се стигне дотук пеша.

Раул започна да търси. Забеляза, че там, където скалата се допираше до езерото, в камъка бяха издълбани няколко стъпала. Оттам започваше пътека, която представляваше тесен корниз, по който, за да върви човек, трябва да се държи за издатините.