Морис Льоблан - Госпожицата със зелените очи

— Аз не знам нищо, но малката знае. Ето защо…

— Искаш сигурно да делим? — попита Раул през смях.

— Не е необходимо. Ще успея сам да взема своята част и толкова по-зле за тези, които ще се опитат да ми попречат. Държа в ръцете си повече козове, отколкото мислите. Сбогом, предупредих ви.

Раул ги изгледа как се отдалечават. Срещата му беше много неприятна.

На другия ден на обяд Аврелия се събуди в една светла стая, от чиито прозорци се виждаше катедралата на Клермон Феран. Тя беше настанена в стар пансион, преустроен в санаториум. Разположението му беше много подходящо, за да й осигури убежище и окончателно възстановяване на здравето.

Младото момиче прекара в него няколко спокойни седмици, без да разговаря с никого, освен със старата дойка на Раул. Разхождаше се в парка и по цели часове мечтаеше. Очите й шареха по склоновете на планината Пюй де Дом, която започваше от възвишенията около Роая.

Нито веднъж Раул не дойде да я види, но намираше в стаята си цветя и плодове, изпратени от него. Раул обикаляше скришом по пътеките, които криволичеха из лозята, и тайно я наблюдаваше отдалеч. Мислено и отправяше пламенни думи, които издаваха силните му чувства.

По гъвкавата походка на Аврелия той отгатваше, че животът се връща отново при нея. Над ужасните часове, изпълнени с престъпления, се спускаше сянката на забравата и разцъфтяваше спокойното щастие.

— Вие сте щастлива, госпожице със зелените очи — казваше той. — Щастието е душевно състояние, което позволява да се живее с настоящето. За разлика от него страданието се храни само с лоши спомени и празни надежди. Щастието се настанява и в най-добрите неща на ежедневието, като ги превръща в радост и удоволствие. Вие сте щастлива, Аврелия, когато берете цветя, когато лягате на леглото, когато се разхождате. Видът ви във всеки един момент издава радост.

На двадесетия ден Аврелия получи писмо от Раул, в което той й предлагаше през следващата седмица да направят екскурзия с автомобил.

Тя прие без колебание.

В уречения ден тя тръгна по една камениста пътека, която я изведе на главния път. Там я очакваше Раул. Като го видя, Аврелия се спря смутена и неспокойна, като жена, която се пита в много важен момент накъде тръгва и къде ще я отведат обстоятелствата. Раул се приближи и й направи знак да мълчи.

— Не се съмнявах, че ще дойдете. Знаете, че трябваше пак да се видим, защото опасността не е отминала и има още много нерешени въпроси. Вие ми се доверихте и оставихте да направя, каквото е необходимо. Трябва да ме оставите да ви водя за ръка докрай и да не се боите от нищо. Свършено е със страха, който ви караше да виждате призраци. В бъдеще трябва да се усмихвате и да посрещате събитията като приятели.

Той й протегна ръка. Тя го остави да стисне нейната. Аврелия искаше да му каже нещо, да му благодари, да го увери, че му има доверие, но схвана излишността на подобни думи и замълча. Тръгнаха заедно и пресякоха старото село Роая.

Часовникът на църквата показваше осем и половина. Беше събота, 15 август. Планината се издигаше пред тях под едно чудно небе.

Те не размениха нито дума, но Раул не преставаше да й говори нежно в себе си:

— Не ме презирате вече, госпожице. Забравихте някогашната обида. Уважавам ви толкова много, че също не искам да си спомням за нея. Хайде, усмихнете се, защото свикнахте да гледате на мен като добрия ви гений, а на добрият гений човек се усмихва.

Тя не се усмихваше, но той я чувствуваше много близка.

Пътуваха повече от час. Заобиколиха Пюи де Дом и поеха по един доста тесен път, който водеше на юг. След няколко километра той се стесни още повече. Минаваше през пуста и безводна местност и ставаше още по-стръмен. Беше павиран с неравни плочи.

— Старо римско шосе — каза Раул. — Няма древен кът от Франция, в който да няма останки от времето на Цезарите.

Тя не отговори. Ставаше все по-разсеяна и замислена.

Старият римски път заприлича на козя пътека. Изкачването по него стана още по-трудно. Показа се малка долина, в която беше разположено почти запустяло село. На указателната табела пишеше: „Жювен“ . След това се показа гора, а след нея равнина с приятен изглед. По-нататък римският път пълзеше между склонове, обрасли с гъста трева. Те спряха. Аврелия ставаше все по-съсредоточена. Раул не преставаше да я наблюдава внимателно.

Изкачиха се на една поляна, която очароваше с цветята си. Тя беше оградена с иззидана от дялани камъни висока стена, която се губеше в далечината. Стигнаха до една врата в нея, от която Раул имаше ключ. Той отвори. Тръгнаха по високия наклон нагоре. Когато се изкачиха на върха, видяха пред себе си заобиколено от скали езеро.