Морис Льоблан - Госпожицата със зелените очи

За първи път Аврелия зададе въпрос, от който пролича напрежението на мисълта й.

— Мога ли да знам, дали имате някакви съображения да ме доведете тук, или това е случайно?

— Наистина, пейзажът е доста тъжен — каза Раул, като избегна прекия отговор, — но в него има много характерна дива меланхолия. Казват, че туристите не идвали насам, но както виждате, тук се правят разходки с лодка.

Той я заведе до една стара лодка, която беше привързана със синджир за един кол. Аврелия се качи в нея, без да каже нищо. Той хвана греблата и те заплаваха.

Във водата, с цвят на керемида, се отразяваше тъмният цвят на невидимите облаци. В края на греблата лъщяха капки, които изглеждаха тежки като живак. Съществуваше впечатление, че лодката може да потъне в тази метална на вид вода. Аврелия потопи ръката си в нея, но веднага я отдръпна след допира със студената и неприятна вода. От гърдите й се изтръгна въздишка.

— Какво ви е? — попита Раул.

— Нищо… Не знам какво да кажа…

— Вие сте неспокойна… развълнувана…

— Развълнувана съм наистина. Усещам у себе си неща, които ме объркват и озадачават… Струва ми се, че съм друго същество и вас ви няма. Разбирате ли?

— Разбирам — каза той с усмивка.

Тя промълви:

— Това, което чувствам, ми причинява болка и все пак съм щастлива, че го изпитвам.

В дъното на отсрещните скали, по върховете на които минаваше стената, имаше една вдлъбнатина, откъдето започваше тесен канал. Те се отправиха нататък. Скалите ставаха все по-тъмни и навяваха скръб. Аврелия ги гледаше плахо и от време на време вдигаше очи към страшните силуети, които образуваха. Те изобразяваха налягали лъвове, гигантски капчуци и огромни статуи.

Когато стигнаха до средата на този фантастичен канал, внезапно чуха далечен неясен шум. Той идваше оттам, откъдето бяха минали преди един час. Това беше черковен звън с тежки и весели тонове, в който бе събран трепетът от божествената музика, идваща от звъна на камбанарията на далечна катедрала.

Младата девойка изглеждаше като замаяна. Тя чуваше гласа на миналото, на това тайнствено минало, което беше избледняло в паметта й. Сега то кънтеше в нея и около нея.

Стъписана и тръпнеща от спомени, Аврелия се опита да се запази от лавината от силни емоции, която се стовари върху нея. Миналото я притискаше и тя нямаше повече сили да му се противопостави.

— Боже мой! Боже мой! Кой сте вие?

Аврелия беше смаяна от това неразбираемо чудо. Не беше откривала на никого поверената й тайна и ревниво пазеше детските си спомени. Майка й беше наредила да не ги разкрива пред никого, освен пред човека, който ще бъде всичко за нея. Сега се чувствуваше безпомощна пред този загадъчен мъж, който четеше в дъното на душата й.

— Не съм се излъгал, нали? Това е мястото на твоята тайна — каза Раул, трогнат от вълнението на момичето.

— Да, тук е — прошепна Аврелия. — Още по пътя започнах да си припомням нещата от моето детство… пътя… дърветата… езерото със студена вода… и най-вече звъна на камбаните! Той е същият. Настигна ни точно на мястото, където някога го слушахме с майка и дядо. След това продължихме към друга част на езерото, което се намираше под същото слънце…

Тя повдигна главата си и се огледа наоколо. Друго езеро, по-малко, но по-красиво, се откриваше пред тях. То бе заобиколено от по-стръмни скали и изглеждаше по-усамотено.

Един по един спомените й възкръсваха. Тя ги разказваше тихо, притисната до Раул, като признания, които се правят на най-близък приятел. Разказваше за едно малко момиченце, което безгрижно и щастливо се забавлява с природата, която беше сега пред просълзените й очи.

— Сякаш ме водите из живота си — каза Раул, който се задушаваше от вълнение.

Тя продължи:

— Майка ми седеше на вашето място, а дядо точно отсреща. Аз целувах ръката на майка ми. Самотното дърво отсреща е същото. Същите са и големите слънчеви петна, които се плъзгат по тази скала. Там свършва езерото, което е продълговато като полумесец. Тук някъде, на самия му край, трябва да има малък плаж. Той е там, до водопада, отляво на скалата. Има още един водопад, вдясно. По-нататък е пясъкът, а веднага след него има пещера… Да, сигурна съм… При входа на тази пещера имаше един човек, който ни чакаше. Той стоеше прав и се виждаше оттук. Беше много едър с дълга посивяла брада и облечен в кафява блуза. Няма ли да го видим пак?

Мислех, че ще го видим — каза Раул, — и съм много учуден, че го няма. Вече е почти обяд, а срещата ни беше определена за този час.