Морис Льоблан - Госпожицата със зелените очи

Раул тръгна по нея. Тук-там в скалата бяха забити железни куки, за които се придържаше, за да не падне. Макар и трудно, успя да се изкачи догоре и се убеди, че пътеката заобикаля езерото и води към дефилето. В далечината двама овчари гонеха стадата си към вратата на високата стена, която заобикаляше имението. Високият силует на маркиза не се виждаше никъде.

След като загуби цял час за проучванията си, Раул се върна обратно. С тревога видя, че за това време водата се беше покачила и беше заляла първите стъпала. Той трябваше да скочи в нея.

— Чудно — каза той със загрижен вид.

Аврелия навярно го беше чула, защото дойде при него.

— Водата… — каза тя — колко се е покачила. Как си обяснявате това?

— Природно явление, като камбаните. След това се пошегува:

— Езерото следва морските закони на прилива и отлива.

— Кога ще спре покачването на водата?

— Може би след час или два.

— Искате да кажете, че ще залее половината от пещерата?

— Да… може дори да я напълни догоре. Черната линия по гранита показва докъде достига крайното ниво на езерото.

Гласът на Раул стана по-глух. Над тази линия имаше още една, която беше наравно със свода на убежището. Какво ли означаваше тя? Трябваше да се предполага, че понякога водата достига и до този свод, но по какви изключителни явления не знаеше.

Подобна хипотеза беше абсурдна. Природните катаклизми стават веднъж на хиляда години. Това са фантазии, на които не вярваше. Освен ако беше някое преходно явление, но то пък от какво се пораждаше?

У него се появиха неволни разсъждения. Мислеше за необяснимото отсъствие на Талансей. Питаше се дали съществува връзка между неговото изчезване и заплашващата ги опасност, която не знаеше откъде може да дойде. Не забравяше и повредената лодка.

— Какво ви е? — попита Аврелия? — Изглеждате много разсеян.

— Започвам да мисля, че си губим времето тук. Тъй като приятелят на дядо ви не идва, ние ще отидем при него. Срещата може да стане и в къщата му в Жювен.

— Как ще отидем дотам, като лодката е пробита?

— Вдясно има една пътека, по която жена трудно може да мине. Затова ще трябва да ви нося.

— Защо да не опитам сама?

— Ще се намокрите — каза той. — Достатъчно е един да гази във водата.

Той направи предложението си искрено и без задна мисъл, но забеляза че тя се изчерви. Изглежда мисълта да я носи, както в Бокур не и харесваше.

Двамата мълчаха, чувствувайки неудобство един от друг.

Младото момиче, което стоеше до брега, потопи ръката си в езерото и промълви:

— Няма да мога да изтърпя тази ледена вода…

Тя се върна обратно, като той я следваше. Мина четвърт час, който се стори много дълъг на Раул.

— Моля ви, да вървим — каза той. — Положението става опасно.

Тя се подчини и двамата заедно напуснаха пещерата. В момента, когато тя увисваше на врата му, нещо изсвистя и отломки от камък се разхвърчаха около тях. В далечината се чу гърмеж.

Раул веднага пусна Аврелия. Втори куршум удари в скалата до тях. Той дръпна момичето, бутна го вътре и се затича, като че ли атакуваше някого.

— Раул, забранявам ви!… Ще ви убият.

Той я сграбчи отново и насила я вкара в пещерата, откъдето беше изтичала, за да го спре. Тя се вкопчи в него и не го пускаше.

— Моля ви, останете тук…

— Не сте права — възрази Раул, — трябва да се действа.

— Не искам да се излагате на опасност… не искам… Аврелия го прегръщаше с треперещите си ръце и диво го притискаше към себе си. Беше забравила предишните си страхове.

— Не се страхувайте — каза тихо той.

— Не се страхувам от нищо — отговори тя, още по-тихо, — но трябва да сме заедно… Да не се разделяме пред опасността, която ни застрашава.

— Имате право. Няма да ви оставя — обеща Раул. Той показа главата си навън, за да огледа хоризонта.

Те бяха обсадени. Двама стрелци осуетяваха всеки техен опит да излязат навън. По малките облачета дим Раул откри мястото, където се намираха враговете им. Те се бяха разположили на двеста и петдесет метра от пещерата, на десния бряг на дефилето. От тази позиция те контролираха езерото и целия плаж. Извън обсега на куршумите им оставаше само вдлъбнатината вдясно и мястото, където се намираше огнището, което бе закрито от стряхата.

Раул направи усилие да се разсмее.

— Става смешно — каза той.

Смехът му изглеждаше толкова естествен, че Аврелия се окуражи.

Раул се пошегува:

— Ето ни обсадени. При най-малкото мръдване ще получим куршум. Трябва да призная, че всичко е организирано много добре.