Морис Льоблан: Госпожицата със зелените очи

— Не произнасяй това име, Жодо.

Гласът на Вилхелм беше тих. Жодо му се присмя.

— Той вече е една мокра кокошка, не се притеснявай!

— Спомни си Жодо, какво ти каза майка ми след излизането ми от болницата: „Знаете къде този дявол Лемези е скрил Аврелия. Като го проследите, ще стигнете до съкровището и това е добре. Съгласна съм синът ми да действа заедно с вас, но без кръв и без престъпления…“

— Нямаше нито капка кръв — каза подигравателно Жодо.

— Знаеш какво искам да кажа и какво стана с нещастния човек. Когато има смърт, има и престъпление. Същото се отнася за Раул и Аврелия. Нима ще кажете, че смъртта им ще е естествена?

— В такъв случай трябваше ли да изоставим цялата работа? Мислиш ли, че тип като Лемези ще ти отстъпи мястото си заради черните ти очи? Познаваш го добре. Първо ти счупи ръката, а после щеше да ти смачка и физиономията. Трябваше да избираме или ние, или той.

— А какво ще стане с Аврелия?

— Двамата представляват едно цяло. Не може да премахнеш единия, без да премахнеш другия.

— Нещастната…

— Стига си се вайкал. Искаш ли съкровището, или не? То не се печели, като си пушиш лулата. Не видя ли, че в завещанието на маркиза Аврелия е наследница на Жювенското имение. Какво щеше да направиш при това положение? Може би щеше да се ожениш за нея? За женитбата са нужни двама, скъпи приятелю.

— Какво ще стане тогава?

— Утре езерото ще се върне в нормалното си положение. Не по-рано от други ден, защото така им е наредил старият, овчарите ще се върнат. Ще намерят маркиза умрял при нещастен случай. Те ще предположат, че е паднал в пропастта сам, а не че някой му е помогнал. Няма да намерят завещанието му, защото то е у мен. Няма да има и наследници, защото маркизът няма роднини. Държавата ще сложи ръка на имението му и след шест месеца ще бъде обявен търг за продажбата му. Тогава ние ще го купим.

— С какви пари?

— Шест месеца са предостатъчен срок, за да се намерят пари. Освен това имотът няма стойност за човек, който не знае тайната му.

— Ако започне съдебно разследване?

— Срещу кого и по какъв повод?

— Срещу нас във връзка с Лемези и Аврелия.

— Те няма да бъдат намерени и ще ги сметнат за безследно изчезнали.

— Няма ли да ги намерят в пещерата?

— Не, защото утре сутринта ще отидем там. Ще вържем по един камък на краката им и ще ги хвърлим в езерото.

— Какво ще правим с автомобила на Лемези?

— Следобед ще се измъкнем с него и никой няма да узнае, че изобщо са идвали тук. Ще помислят, че любовникът й е отвлякъл малката от санаториума и заедно са отпътували в неизвестна посока. Харесва ли ти моя план?

— Отличен е, стари мошенико — обади се един глас близо до тях. — Има само един недостатък.

Те се обърнаха стреснати и ужасени. Близо до тях се беше сгушил човек, който повтори:

— Има голям недостатък, защото почива на факти, които се смятат за свършени. Но какво ще стане, ако дамата и господина от пещерата са успели да избягат?

Ръцете на двамата бандити започнаха да опипват за оръжието си.

— Защо ви е оръжие? — попита подигравателно гласът.

Пред Жодо отново се появяваше човекът от Ница. Пред Вилхелм — човекът от Париж. Най-шокиращото беше, че пред тях е противникът им, от когото смятаха, че са се отървали завинаги.

— Жив съм, Аврелия също. Кота пет не означава, че водата е стигнала до свода. Мислехте, че толкова лесно ще се отървете от мен? Младото момиче е на сигурно място, без капка да го е намокрила. Можем сега да поговорим, но кротко. Давам ви пет минути и нито секунда повече. Разбира се, ако желаете?

Жодо мълчеше с блуждаещ поглед, изумен от случилото се.

Раул погледна часовника си и небрежно каза:

— Планът ви пропадна. Аврелия е жива, ще наследи имението и няма да има публичен търг. Ако я убиете и бъде обявена разпродажба, аз ще го купя. Това означава, че трябва и мен да убиете, а това е невъзможно, защото съм неуязвим. Виждате, че сте натясно и има само едно решение.

Жодо повдигна глава, като чу, че има изход и за него.

— Решението е да се споразумеем — каза Раул. Жодо мълчеше. Той се беше свил на две крачки от Раул и очите му горяха като трескави.

— Мълчиш, но очите ти говорят — каза Раул. — Виждам как зениците ти святкат като на диво животно. Предлагам ти, не защото искам нещо от теб. Жал ми е, че двадесет години преследваш една цел, която беше толкова близо да постигнеш. Трябва да призная, че това ти дава някакви права. Желая да ги откупя, защото искам да оставиш мен и Аврелия на спокойствие. Познавам те и знам, че си в състояние някой ден да ни причиниш нови злини. Добре е повече да не те виждам. Колко искаш за това?