Морис Льоблан - Госпожицата със зелените очи

Ето защо трябваше да влезе в контакт с Марескал, за да научи от него резултата от издирването му. Да го види във връзка с младата англичанка и чантичката, за която тя бе говорила на Раул.

Два часа по-късно, смазан от умора, Марескал се строполи в купето, където спокойно го очакваше Раул. Разбуден от шума, той запали лампата и като видя изкривеното лице на комисаря, разрешената му коса и увисналите мустаци, извика:

— Какво има, господин комисар? Изглеждате твърде променен!

Марескал промълви:

— Не знаете ли? Не сте ли чули?

— Абсолютно нищо. Нямам никаква информация от момента, когато затворихте тази врата след себе си.

— Избягал е.

— Кой?

— Убиецът!

— Бил е хванат?

— Да.

— Кой от двамата?

— Жената.

— Значи наистина е била жена?

— Да.

— И не са успели да я опазят?

— Не. Намерихме само един пакет с бельо…

Като се отказва да преследва бегълците, Раул се беше подчинил, освен на другите мотиви, и на необходимостта от незабавен реванш. Подигран, на свой ред той искаше да се подиграе на други. Марескал беше предопределена жертва. От него се надяваше на научи и други тайни. И това, че бе съкрушен, в момента му достави особено удоволствие.

— Това е катастрофа — каза той.

— Наистина — потвърди комисарят.

— Нямате ли никакви данни или поне нова следа от съучастника?

— Какъв съучастник?

— Този, който е устроил бягството.

— Той няма пръст в това. Доказват го отпечатъците от обувките, които бяха намерени в гората. В една локва кал, наред със стъпка от обувка без ток, открихме и отпечатъци от по-малък крак с подметки, заострени към върха. Навярно собственикът на тези обувки е помогнал при бягството.

Раул се опита да натика възможно по-навътре под седалката изкаляните си обувки и попита с любопитство:

— Следователно е имало някой друг?

— Несъмнено. Според мен той е избягал с убийцата, като е използувал колата на лекаря.

— Защо на лекаря?

— Иначе щяхме да видим този лекар. Ако досега не се появи, то е, защото навярно е бил свален от колата и бутнат в някой трап.

— Колата може да се настигне. С конете на стражарите, например.

— Аз изтичах до сайванта, където бяха завързани и скочих върху единия от тях, но седлото се обърна и се озовах на земята. При това положение преследването се оказа невъзможно.

Раул не можа да сдържи усмивката си.

— По дяволите! Ето противник достоен за вас.

— Голям професионализъм, господине. Имах възможност да следя подробно един случай, при който Арсен Люпен се бореше с Ганимар. Тогава ударът също бе така добре изпипан.

Раул продължи с настоятелен тон.

— Това е истинска катастрофа. Вие много разчитахте за кариерата си на това арестуване, нали?

— Много — каза Марескал, чието поражение все повече го предразполагаше да разкрие тайните си. — Имам силни неприятели в министерството и залавянето на тази жена щеше да ми помогне. Помислете само, разгласяването на това престъпление и скандалът с тази млада, хубава, дегизирана убийца! Още на другия ден щях да стана известен. И после…

Марескал се поколеба за малко, но в живота има моменти, в които никакъв разум не е в състояние да ви спре да говорите и да разкриете дори с риск да съжалявате от дъното на душата си. Той сам разказа всичко пред Раул.

— Стойността на победата, която печелех, се удвояваше от успеха на един друг факт.

— Втора победа? — каза Раул с възхищение.

— Да, и окончателна. Разбира се, никой не може да ми я отнеме, защото се касае за една умряла.

— За младата англичанка, може би?

— Да, именно за нея.

Без да променя привидно глуповатия си вид и като се ръководеше от желанието да се възхищава от подвизите на своя събеседник, Раул попита:

— В какъв смисъл?

Смазан от умора, със замъглен мозък, Марескал имаше неблагоразумието да бъбри като новак. Навеждайки се към Раул, той смотолеви:

— Знаете ли коя е тази англичанка?

— Значи я познавате, господин комисар?

— Дори бяхме добри приятели. От шест месеца живея в сянката и. Дебнех я, търсех доказателства, които все не можех да събера!

— Срещу нея!

— Разбира се! Срещу лейди Бакфийлд, от една страна — дъщеря на лорд Бакфийлд, английски пер и мултимилионер, а от друга — международна крадла, хотелски плъх и шеф на банда. И всичко това от авантюризъм. Но престъпницата ме подуши и когато разговарях с нея, усещах, че едновременно е мнителна и сигурна в себе си. Беше крадла и бях уведомил за това моите началници. От вчера я държах в ръцете си. Бях предупреден от едно лице в хотела й, което работи за нас, че мис Бакфийлд е получила вчера от Ница плана на една вила, обозначена като вила „Б“. Беше сложила книжата си в малка кожена чантичка заедно с пакет съмнителни документи и заминаваше на юг. Затова тръгнах и аз. Мислех, че ще я заловя на местопрестъплението или ще сложа ръка на книжата й. Не стана нужда да чакам дълго. Бандитите ускориха нещата.