Морис Льоблан - Госпожицата със зелените очи

— Къде е чантичката?

— Носеше я под дрехите си, привързана с каишка. Ето я тук — каза Марескал, като потупа палтото си над кръста. — Имах време само да хвърля един поглед върху тях и да разбера, че това са неопровержими доказателства. Към плана „Б“ със своя почерк е прибавила датата „28 април“. 28 април е вдругиден — сряда.

Раул почувства известно разочарование. Хубавата му събеседница от предишната вечер се оказа крадла! Не можеше да протестира срещу обвинението, което се подкрепяше от толкова подробни факти и обясняваше проницателността на англичанката спрямо него. Като членка на банда от международни аферисти тя притежаваше качества, които й бяха позволили да съзре зад Раул де Лемези образа на Арсен Люпен.

Трябваше ли да вярва, че думите, които преди смъртта си тя напразно се мъчеше да произнесе, бяха думи на признание и на молба от един виновник, отправени тъкмо към Люпен: „Защитете паметта ми!… Нека баща ми нищо да не узнае!… Да се унищожат книжата ми!…“

— Тогава, господин комисар, това е опозоряване на благородната фамилия Бакфийлд?

— Какво да се прави! — отговори Марескал. Раул реагира рязко:

— Тази мисъл не ви ли е неприятна? Също и намерението да предадете на правосъдието младата жена, която току що е избягала? Тя е съвсем млада, нали?

— Съвсем млада и много красива, но нищо няма да ми попречи да изпълня дълга си.

Произнесе тези думи като човек, който търси награда за заслугите си и чиято професионална съвест доминира над всякакви емоции.

— Добре казано, господин комисар — одобри Раул, макар да смяташе, че Марескал смесва дълга си с много други неща и на първо място с прекалена амбиция.

Марескал погледна часовника си и видя, че има възможност да си почине преди идването на съдиите. Излегна се, надраска няколко бележки в тефтерчето си, което след малко падна на коленете му. Господин комисарят не можа да устои повече на съня.

Седнал срещу него, Раул го наблюдаваше изпитателно. В паметта му изплуваха все по-ясни спомени за Марескал. Пред него заставаше фигурата на полицай — интригант или по-скоро богат любител. Той се занимаваше с полицейщина за удоволствие, но и за да задоволява страстите си. Беше безскрупулен женкар, това Раул си спомняше добре. Жените бяха тези, които му съдействуваха за бързата кариера. Не се ли говореше, че имал достъп до дома на своя министър, чиято съпруга не била безразлична към специалното му внимание?

Раул взе тефтерчето и като наблюдаваше полицая написа:

„Бележки за Рудолф Марескал:

Забележителен полицейски агент. Инициативен и проницателен, но голям бъбривец. Доверява се на първия срещнат, без дори да го попита за името, без да провери вида на обувките му, без да разгледа и запомни физиономията му.

Зле възпитан. Ако срещне пред сладкарницата на булевард Осман млада госпожица, заговаря я против желанието й. Ако след няколко часа я види отново преоблечена, опръскана с кръв и пазена от полицай, не проверява дали вратата на помещението, където е затворена, е заключена и дали непознатият, който е оставил в едно купе, не се е скрил зад пощенските колети.

Не трябва да се учудвате, ако същият този непознат, възползувайки се от грубите му грешки, е решил да не разкрива името си, да се откаже от ролята си на свидетел и доносник и да вземе в ръцете си страшната афера, за да зашити енергично паметта на бедната Констанс и честта на фамилията Бакфийлд. Не знае, че той ще употреби всичките си сили, за да накаже непознатата със зелените очи, като не позволи друг да пипне дори косъм от русите й коси. Само той ще търси сметка за кръвта, в която са оцапани божествените й ръце.“

Като подпис Раул, припомняйки срещата им пред сладкарницата, нарисува човешка глава с цигара в уста и написа: „Имаш ли огънче, Рудолф?“

Комисарят хъркаше. Раул постави тефтерчето на коленете му. Извади от джоба си малко шишенце и го отвори под носа му. Разнесе се миризма на хлороформ. Главата на Марескал клюмна.

Тогава съвсем тихо, Раул разкопча пардесюто му, отвърза каишката с чантичката и я запаса на кръста си под сакото.

В момента товарен влак минаваше на съвсем бавен ход. Той отвори прозореца и скочи на стъпалата на единия от вагоните. Без да го забележат, се настани под брезента, който покриваше превозваните ябълки.

— Една крадла, която е мъртва и една убийца, от която се отвращавам, такива са уважаемите личности, които закрилям — промърмори той на себе си. — Защо, дявол да го вземе, се впуснах в тази авантюра?