Морис Льоблан - Госпожицата със зелените очи

Фенерите се виждаха все по-големи и по-големи. Колата щеше да пристигне след десетина минути.

„Тогава — каза си Раул — ще трябва да се разделя с нея и да действам. Няма да има друг момент между нас, в който да има такава интимност…“

Раул се наведе още повече. В тъмнината отгатваше, че тя е затворила очите си и му се е доверила изцяло. Изведнъж той се наклони и я целуна по устните.

Тя се опита леко да се възпротиви, но въздъхна и не каза нищо. Остана с впечатление, че приемаше милувката му и въпреки отдръпването на главата й беше се поддала на сладостта на тази целувка. Това трая няколко секунди. Чувство на възмущение я разтърси цялата. Дръпна ръцете си с внезапна сила и се освободи, като стенеше:

— Това е отвратително! Какъв срам! Оставете ме! Оставете ме!… Това, което правите, е подло…

Той се опита да се усмихне и разгневен искаше да я наругае. Не намираше думи и докато тя го отблъсна и побягна в мрака, повтаряше с тих глас:

— Какво значи това! Ето ти целомъдрие. И после? Какво? Би могло да се помисли, че съм извършил светотатство…

Стана на крака да я потърси. Гъстите храсталаци улесняваха бягството и. Нямаше надежда да я стигне. Псуваше и ругаеше, като не чувстваше в себе си нищо, освен злобата и омразата на мъж, с който са се подиграли. В ума му се мяркаше ужасното намерение да се върне на гарата и да вдигне тревога, когато чу викове наблизо. Те идваха откъм пътя и той предположи, че са от колата на лекаря. Затича се и наистина видя двата фенера, които се завъртяха на място и смениха посоката си. Колата се отдалечаваше не с лек конски тръс, а с галоп на животно, подгонено от ударите на камшика. Направляван от виковете, Раул забеляза силуета на човек, който ръкомахаше сред храсталак от къпини.

— Вие сигурно сте лекарят от Ромио? — каза той. — Изпратиха ме от гарата да ви посрещна. Без съмнение сте бил нападнат…

— Да!… Един минувач ме попита за пътя. Спрях, а той ме хвана за гърлото, върза ме и ме хвърли в къпините.

— Той ли избяга с колата ви?

— Да.

— Сам?

— Не, с друг, който го настигна. След това аз се развиках.

— Жена? Мъж?

— Не видях. Те разговаряха много тихо. Веднага след тръгването им се развиках.

Раул успя да го изтегли от къпинака и му каза:

— Не бяха ли запушили устата ви?

— Да, но лошо.

— С какво?

— С шалчето ми.

— Има един начин за запушване на уста, но малко хора го познават, — каза Раул, който взе шалчето, събори доктора и се зае да му покаже как става това.

Урокът бе последван от други действия. Раул завърза още по-здраво лекаря с покривалото на коня и юларя, който бе използвал и въпросният нападател. Не можеше да има съмнение, че той е Вилхелм и че младото момиче е тръгнало с него.

— Не ви причинявам болки, нали докторе? Ще ми бъде мъчно, ако е така. Освен това няма да се страхувате от коприва и тръни — прибави той, като отвеждаше пленника си. — Ето едно място, където няма да прекарате неприятна нощ. Тревата тук е изгоряла от слънцето, защото е суха… Не, не ми благодарете, докторе. Ако можех, щях да постъпя по друг начин.

Намерението на Лемези беше да настигне на всяка цена Вилхелм и младото момиче. Беше бесен, че го изиграха. Колко глупав трябва да е бил! Държеше я в ръцете си и вместо да я стисне за гърлото, се занимаваше да я целува. Но може ли да се запази самообладание в такава ситуация?

През тази нощ намеренията на Лемези завършваха все наопаки. Щом остави лекаря, без да се отказва от проекта си, се върна към гарата с нов план. Искаше да се метне на коня на някой полицай и бързо да настигне бегълците.

Беше забелязал, че трите коня са в един сайвант, пред който пазеше работник. Той се отправи натам. Пазачът спеше до запален фенер. Раул извади ножа си за да среже един юлар. Вместо това започна с необикновена предпазливост, да реже подпругите и юздите на конете. Така преследването на госпожицата със зелените очи ставаше невъзможно.

— Не знам добре какво правя — каза си Раул, отивайки към купето си. — Ужасявам се от тази престъпница. Нищо няма да ми е по-приятно от това да я предам на правосъдието и да удържа клетвата си за отмъщение. А всичките ми усилия са насочени, за да я спася. Защо?

Много добре знаеше отговорът на този въпрос. Ако се беше заинтересувал от младото момиче само защото имаше очи с цвят на нефрит, как да не я закриля сега, когато я беше почувствал толкова близо до себе си и беше сложил устни върху нейните? Може ли да се предаде на властите жена, която човек е целувал? Убийца, добре, но тя беше потръпнала под неговата милувка и в бъдеще нищо на света не можеше да му забрани да я защитава срещу всички и срещу всичко. За него пламенната целувка от тази нощ доминираше над цялата драма и над всичките решения, които инстинктът му заповядваше да вземе.