Морис Льоблан: Госпожицата със зелените очи

— Продължавайте да се забавлявате, господин комисар. Ще ви призная, че тези емоции ме разнебитиха и час-два почивка…

— Починете — одобри Марескал. — Едно от купетата може да ви послужи за легло. Ще бдя да не ви безпокоят, а като свърша, ще дойда и аз да си почина.

Раул се затвори в купето, спусна пердетата и закри лампата. В този момент нямаше ясна представа какво да прави. Заплетените събития, още не се поддаваха на обмислено обобщение. Трябваше да се задоволи със следенето на намеренията на Марескал и обясненията на загадъчното му поведение.

— Хубавецо мой, ти си като гарванът от баснята — казваше си той. — Човек като те хвали, кара те да си отваряш човката. Имаш способности, но си голям бъбривец. Ще се учудя, ако вкараш в затвора непознатата и съучастника й. Това е задача, с която лично трябва да се справя.

В това време на гарата се вдигна голям шум. Раул се заслуша. Марескал се беше навел от един прозорец и викаше на хората, които се приближаваха:

— Какво има? Отлично… Не се лъжа, нали? Отговориха му:

— Началникът на гарата ме праща при вас, господин комисар.

— Вие ли сте, старши? Арестувахте ли някого?

— Само един, господин комисар. Беше паднал от умора на главното шосе, когато пристигнахме. Другият е успял да избяга.

— А лекарят?

— Впрягаше, когато минавахме, но има да направи още една визита по пътя. Ще пристигне след 40 минути.

— По-малкия от двамата ли арестувахте, старши?

— Един малък… с много голям каскет… и който плаче… и прави обещания: „Ще говоря, но само пред господин съдията… Къде е съдията?“

— На гарата ли оставихте малкия?

— Да, под добра охрана.

— Отивам там.

— Ако не ви е неприятно, господин комисар, бих искал най-напред да видя как е станало всичко във влака.

Старшията се качи заедно с един полицай. Марескал го заведе при трупа на младата англичанка.

— Всичко е наред — каза си Раул, който не беше пропуснал нито дума от разговора. — Ако красавецът започне да дава обяснения, ще мине много време.

Този път, въпреки царящото в ума му безредие, ясно долавяше намерения, които изникваха внезапно у него. Без да може да разбере скрития мотив на поведението си, отвори прозореца и се наведе навън. Нямаше никой. Раул скочи.

Гара Бокур е разположена сред полето, далеч от жилищни постройки. Перпендикулярен на железопътната линия път я свързва първо със село Бокур, после с Ромио, където има полицейски участък, и по-нататък с Оксер, откъдето очакваха съдебните власти. Пътят се пресича от главното шосе, което върви на петстотин метра встрани от линията.

Перонът на гарата беше ярко осветен, което принуждаваше Раул да се движи с голяма предпазливост. Началникът на гарата, един чиновник и работник разговаряха с оставения на пост полицай. Високата му фигура стърчеше пред отворената врата на изпълненото с колети помещение, служещо за склад. В него бяха натрупани кошници, сандъци и пратки. Щом приближи, на Раул му се стори, че в тъмнината вижда на куп от пакети да седи приведен силует, който не мърдаше.

— По всяка вероятност е госпожицата със зелените очи — каза си той — Едно завъртане на ключа на вратата в дъното и бягството от затвора щеше да стане лесно.

Положението му изглеждаше благоприятно, при условие че не се сблъска с непредвидени обстоятелства. Марескал и старшината можеха да се появят по-скоро, отколкото предполагаше. Той зави тичешком и стигна до задната фасада на гарата, без да срещне жива душа. Беше след полунощ. Влезе в регистратурата: врата вляво, преддверие, друга врата. Ако се съдеше по местоположението й, беше тази.

За човек като Раул една ключалка не представляваше голяма пречка. Винаги носеше в себе си четири или пет малки инструмента, с които беше в състояние да отвори и най-секретната брава. Отключи още с първия опит. Открехна малко вратата и видя, че върху момичето не пада никаква светлина. Отвори повече и влезе, навеждайки се. Хората, които стояха отвън, не можеха да го видят, нито да го чуят, както и самата пленница, чиито глухи ридания нарушаваха тишината в помещението.

Раул използва ситуацията и се вмъкна между два купа от сандъци. Отзова се зад струпаните колети, върху които убита телом и духом седеше пленницата. Този път навярно беше доловила някакъв шум, защото риданията й спряха.

Той пошепна:

— Не се страхувайте.

Тъй като тя мълчеше, той повтори:

— Не се страхувайте… аз съм приятел.

— Вилхелм? — попита тя много тихо.