Морис Льоблан: Госпожицата със зелените очи

— За Бога… чуйте ме … трябва да се вземе … трябва да се вземе…

— Какво? Аз ви обещавам…

— За Бо… вземете чантата ми… извадете книжата… Баща ми да не узнае нищо…

Главата й се отпусна и тя издъхна. Влакът спря.

Смъртта на мис Бакфийлд, дивашкото нападение на трите маскирани лица, вероломното убийство на двамата пътници, загубата на парите — всичко това изчезна от ума на Раул пред това, което видя накрая. Госпожицата със зелените очи! Най-грациозната и съблазнителна жена, която някога беше срещал, изникваше от мрака на престъплението. Най-светлият образ се появяваше под отвратителната маска на крадец и убиец! Госпожицата с нефритените очи, към която още в първия миг го беше насочил мъжкият му инстинкт, срещаше сега с изпръскана от кръв престилка и уплашено лице в компанията на двама убийци, с които граби, убива, сее смърт и ужас!

Въпреки че животът на голям авантюрист, замесен в безчестия и страхотии, го бе направил безчувствен и към най-грозните зрелища, Раул де Лемези (ще продължаваме да го наричаме така, защото Арсен Люпен играе ролята си в тази драма под това име) остана като шокиран от действителността. Беше му невъзможно да я разбере. Фактите надминаваха въображението му.

Отвън идваше шум. От близката гара Бокур приближаваха тичешком чиновници и група работници, заети с поправката на железопътната линия. Чуваха се викове. Търсеха откъде е даден сигналът. Кондукторът сряза вървите на Раул, като слушаше едновременно обясненията му. После отвори единия от прозорците и извика на чиновниците:

— Тука! Тука!

Обръщайки се към Раул, го попита:

— Тази жена е умряла, нали?

— Да… удушена е. Но това не е всичко… двама пътници в другия край на вагона…

Те бързо отидоха до дъното на коридора. В последното купе намериха два трупа. Нямаше следи от безредие. Етажерките бяха празни. Върху тях нямаше нито куфари, нито пакети.

През това време чиновниците от гарата се опитваха да отворят вратата, която обслужваше вагона от другата страна Беше заключена, от което Раул разбра причината тримата бандити да се върнат по същия път и да избягат през вратата, от която бяха дошли. Тя беше отворена и през нея се качваха хора. Други влизаха през покритото мостче и вече нахлуваха в двете купета, когато силен глас извика с повелителен тон:

— Нищо да не се пипа!… Не, господине, оставете този револвер, където е. Това е извънредно важно веществено доказателство. За предпочитане е всички да излязат. Вагонът ще бъде откачен и влакът ще замине веднага. Нали, господин началник? — обърна се той към началника на гарата.

Достатъчно е в минути на обща бъркотия някой да знае какво иска и да говори твърдо и ясно и всички се прекланят пред волята му. Новодошлият говореше като човек, който е свикнал да му се подчиняват. Раул го погледна и се вцепени — познал типа, който следеше мис Бакфийлд, който беше заговорил госпожицата със зелените очи, човека, от когото беше поискал огън. Казано накратко, това беше красавецът с намазаните коси, когото англичанката бе нарекла господин Марескал. Застанал прав пред купето, в което лежеше трупът на младото момиче, той препречваше пътя на любопитните и ги изтласкваше към отворените врати.

— Господин началник — каза той отново. — Ще бъдете ли така любезен да контролирате маневрата на влака? Отведете всички чиновници. Трябва и да се телефонира в най-близкия полицейски участък, да се повика лекар и да се предупреди прокуратурата в Ромио. Ние се намираме пред тежко престъпление.

— Три убийства — уточни кондукторът. — Двамата маскирани, които ме нападнаха, избягаха.

— Знам — каза Марескал. — Работниците на линията са забелязали две сенки и са по петите им. Над изкопите има малка гора, преследването се извършва там и по главното шосе. Ние ще узнаем, ако ги заловят. Той произнасяше думите твърдо, придружени със сухи движения и авторитетно държание.

Раул се чудеше все повече и повече, докато не възвърна хладнокръвието си. Какво правеше тук красавецът и какво му даваше това извънредно самочувствие? Не се ли случва често самоувереността на такива хора да произлиза от желанието да скрият нещо под бляскава външност? Как да забрави, че Марескал беше следил мис Бакфийлд през целия следобед, че беше я дебнал преди заминаването й, че се е намирал в съседния вагон в момента, когато се е подготвяло престъплението? Точно оттам се бяха появили престъпниците. Първият бандит беше успял да избяга през входа, който съединяваше двата вагона. Не беше ли той лицето, което се надуваше и командуваше тук?