Морис Льоблан: Госпожицата със зелените очи

— Вие сте луд! Вие сте луд! — ругаеше той. Новодошлият, който беше по-възрастен и по-дребен, зае отбранителна позиция и с вдигнат бастун извика:

— Забраних ви да говорите с това момиче. Аз съм неин баща и ви казвам, че сте мизерник!

Застанали един срещу друг, двамата трепереха от омраза. Момичето успя да застане между двамата противници. Хванала под ръка възрастния господин, тя се опитваше да го отведе до близкото такси. По-младият се приготви да отвърне на удара, но неочаквано пред него изникна нов противник. Той видя едно нервно мигащо око и уста, изкривена от иронична усмивка, в която имаше цигара. Беше Раул, който произнесе с дрезгав глас:

— Огънче, ако обичате!

Мъжът с намазаните коси се възмути:

— Оставете ме на спокойствие! Нямам огън.

— Преди малко пушехте — каза Раул.

Извън себе си от ярост господинът се опита да отстрани нахалника, но не успя. Две силни ръце стиснаха китките му и той не можеше да мръдне. Неочакваният натрапник продължаваше твърдоглаво и нахално да повтаря:

— Огънче, моля. Ще бъде жалко, ако ми откажете. Хората наоколо се смееха. Раздразнен до крайност, хубавецът изръмжа:

— Ще ме оставите ли на мира? Казах ви, че нямам огън. С тъжен вид Раул поклати глава.

— Много сте неучтив! Не се отказва огън на човек, който моли толкова любезно. Но щом ви е толкова неприятно да ми услужите…

Той пусна ръцете му. Освободен, хубавецът се затича, но напразно. Едно такси бързо се отдалечаваше и усилията да настигне мъжа и жената в него бяха напразни.

— Играя ролята на Дон Кихот — каза си Раул, като го гледаше как тича зад изчезващия автомобил. — Помогнах на една непозната красавица със зелени очи, която избяга, без да ми даде името и адреса си. Невъзможно е отново да я намеря. Тогава?

Реши да се върне при англичанката. В този момент тя се отдалечаваше, след като несъмнено беше забелязала скандала. Той я последва.

Раул де Лемези се намираше в един от тези моменти, когато животът му висеше между миналото и бъдещето. Минало — пълно с приключения. Бъдеще — предвещаващо същото. По средата нямаше нищо. В подобни случаи на човек като него, който е надхвърлил тридесетте години, му се струва, че жена държи ключа на съдбата му. Зелените очи бяха изчезнали, но той поемаше несигурния път напред, под светлината на сините очи.

Раул се обърна и видя, че мъжът с намазаните коси отново беше тръгнал на лов. Отблъснат от една, той се хвърляше към друга. Тримата бяха отново един след друг, без англичанката да забележи действията на своите ухажори.

Тя вървеше по оживените тротоари с вперен поглед във витрините на магазините. Оставаше си все така безразлична към оказваното й внимание. Мина край площад Мадлен и по улица Роял, стигна до предградието Сент Оноре и влезе в гранд хотел Конкорд.

Господинът с намазаните коси спря, направи стотина крачки, купи си цигари и влезе в хотела, където Раул го видя да говори с портиера. Три минути след това си отиде. Раул също се готвеше да разпита портиера за младата англичанка, но в този момент тя пресече вестибюла и се качи в един автомобил. В него вече бе оставен малък куфар. Навярно заминаваше.

— Ще карате след тази кола — каза той на шофьора на повиканото от него такси.

Англичанката направи няколко безцелни обиколки. В 8 часа слезе пред Лионската гара и се настани в бюфета, където поръча храна.

Раул седна в ъгъла.

Тя се наяде и изпуши две цигари. В 9 часа намери на перона чиновник от компанията Кук, който й даде билет и товарителница за багажа. След това се качи в бързия влак, който тръгваше в 9 ч. и 45 мин.

— Петдесет франка — предложи Раул на чиновника, — ако ми кажете името на тази дама.

— Лейди Бакфийлд.

— Къде отива?

— В Монте Карло, господине. Тя е във вагон № 5.

Раул се замисли. Сините очи си струваха едно пътуване.

Възможно беше чрез англичанката да намери отново въпросния господин, а чрез него и младата дама със зелените очи.

Върна се да си купи билет и след това се упъти към перона. Англичанката стоеше на стъпалата на вагона. Малко по-късно през прозореца я видя да разкопчава мантото си в едно купе.

Имаше малко хора. Беше няколко години преди войната и с този доста неудобен бърз влак пътуваха малко пътници. Раул видя само двама души, които заеха първото купе във вагон № 5.

Разходи се по перона, нае две възглавници и купи няколко вестника и брошури. Когато влакът изсвири, с един скок се хвърли на стъпалата и влезе в третото купе. Имаше вид на човек, който пристига в последния момент.