Морис Льоблан: Госпожицата със зелените очи

— Добра работа — пошушна непознат глас, — но всичко това е само „апетит“. Върза ли другия?

— Ударът с палката трябва да го е зашеметил. Изглежда „другият“ не беше зашеметен, защото се чуха ругатни. Отчаян бой, разтърсваше цялата седалка.

— По дяволите, жена! — възкликна глухо един глас. — Тя дращи… хапе … Кажи, позна ли я?

— По-скоро ти трябва да отговориш.

— Най-напред да я накараме да млъкне. Действаха така, че тя действително млъкна. Виковете й отслабваха и преминаваха в хълцане. Мисис Бакфийлд продължаваше да се бори до самия Лемези, който като в кошмар чувствуваше силата на съпротивата й.

Всичко спря изведнъж. Трети глас, идващ откъм коридора, заповяда приглушено:

— Стойте… Пуснете я! Не сте я убили, нали?

— Бога ми … възможно е. Можем поне да я претърсим.

— Престанете и пазете тишина, дявол да го вземе!

Двамата нападатели излязоха. Спорът в коридора продължи. Раул, който започваше да се съвзема, долови думите: „По-нататък… крайното купе… бързо! Кондукторът може да мине…“

Триото се отдалечи към противоположния край на вагона, където Раул беше забелязал двамата пътници. Той се мъчеше да се отвърже и с движение на челюстта да махне поставената в устата му запушалка. До него англичанката охкаше все по-слабо, което го отчайваше. С всички сили се стремеше да се освободи, като се страхуваше да не стане късно за спасението на спътницата му. Но вървите му бяха здраво стегнати. В този момент лошо поставената превръзка на очите му падна. Той видя младата жена паднала на колене, с лакти върху седалката, да го гледа с очи, които не виждаха.

Наблизо се чуха гърмежи. Навярно в крайното купе тримата бандити и двамата пътници се биеха. Единият от престъпниците мина тичешком с малка чанта в ръка.

Раул беше отчаян. С големи усилия успя, въпреки запушалката в устата му, да каже на младото момиче.

— Дръжте се, моля ви… Аз ще ви помогна… Как сте? Какво чувствувате?

Бандитите навярно бяха стиснали прекалено гушата на мис Бакфийлд и бяха счупили врата и. Черните петна и конвулсиите по лицето й показваха симптоми на задушаване. Раул разбра, че умира. Дишаше тежко, а цялото й тяло трепереше.

Бюстът й се наклони към него. Той долови хрипкавото й дишане и между хърканията успя да долови няколко думи, които тя сричаше на английски: „Господине… господине, чуйте ме… аз съм загубена…“

— Не — отвърна той развълнувано. — Опитвайте се да станете и да стигнете до звънеца за тревога.

Тя нямаше сили. Въпреки свръхчовешките усилия Раул не можеше да се освободи. Свикнал с воля да преодолява всички пречки, той страдаше, че е безпомощен зрител на тази грозна смърт. Събитията не се поддаваха на властта му и се въртяха наоколо като вихрушка.

Край него мина друг маскиран тип с пътническа чанта и револвер в ръка. Зад него идваше третият. Двамата пътници несъмнено бяха мъртви. Поради ремонта на линията влакът се движеше все по-бавно и убийците можеха спокойно да избягат.

За голяма изненада на Лемези, те внезапно спряха пред купето, сякаш опасно препятствие се изправи срещу тях. Предположи, че някой се е появил на мостчето между вагоните. Може би кондукторът извършваше своята обиколка.

Чуха се гласове, последвани от остра схватка. Първият от типовете не можа да си послужи с пистолета, който падна от ръката му. Чиновникът в униформа го беше нападнал и двамата се вкопчиха един в друг, падайки на пода. Другият съучастник се опитваше да помогне на другаря си, той беше дребен на ръст и изглеждаше съвсем слаб в изпръсканата с кръв сива престилка, скрил глава под широк каскет с прикачена на него маска от черен плат.

— Кураж, кондукторе! — извика Раул отчаяно… Идва помощ!

Но кондукторът отслабваше. Едната му ръка беше хваната от хилавия съучастник. Другият стовари върху лицето му град от юмруци.

Малкият се надигна, при което маската му се закачи и падна, повличайки със себе си широкия каскет. С бързо движение той го постави обратно на главата си. Този миг бе достатъчен за Раул, за да види русите коси и божественото лице. Уплашено и смъртно бледо, то беше на непознатата със зелените очи, която бе срещнал в сладкарницата на булевард Осман.

Трагедията свършваше. Двамата съучастници избягаха. Вцепенен, Раул безгласно присъствуваше на дългите и мъчителни усилия на кондуктора, който успя да стъпи на седалката и да дръпне звънеца за даване на тревога.

Англичанката агонизираше. С последен дъх тя успя да произнесе още няколко несвързани думи: