Морис Льоблан: Госпожицата със зелените очи

Вагонът се бе изпразнил. Освен кондуктора не остана никой. Раул се помъчи да заеме мястото си, но му попречиха.

— Защо, господине! — каза той, сигурен че Марескал няма да го познае. — Аз бях тук и искам да се върна обратно.

— Не, господине — отвърна Марескал, — всяко място, където е било извършено престъпление, принадлежи на правосъдието и никой не може да отиде там без разрешение.

Кондукторът се намеси:

— Този пътник беше една от жертвите на нападението. Те го бяха вързали и ограбили.

— Съжалявам — каза Марескал, — но нарежданията са изрични.

— Чии нареждания? — запита раздразнен Раул.

— Моите.

Раул кръстоса ръцете си.

— С какво право заповядвате? Обяснявате ми закона с дързост, която другите търпят, но аз не мога да понасям.

Хубавецът подаде картата си, заявявайки отсечено с тържествен глас:

— Рудолф Марескал, комисар в отделението за международни издирвания към вътрешното министерство.

Видът му искаше да каже, че пред подобни титли всички трябва да се преклонят. И добави:

— Ако взех работата в ръцете си, то е защото правата ми позволяват това и имам съгласието на началника на гарата.

Слисан Раул се овладя донякъде. Името Марескал, на което не беше обърнал внимание, внезапно извика в паметта му смътния спомен за някакви случаи, при които комисарят бе проявил голяма способност и проницателност. При тази ситуация щеше да бъде абсурдно да упорства.

„Грешката е моя — помисли си той. Вместо да се занимавам с англичанката и изпълня последната й воля, губя времето си в сантименталности по маскираното момиче. Ще те пипна хубавецо и ще узная как е възможно да си в същия влак, и то тъкмо навреме, за да се заемеш с една работа, в която героините са именно днешните две красиви жени. Дотогава ще се измъкна тихо.“

С тон на уважение, сякаш беше респектирай от високия пост на Марескал, той каза:

— Извинете, господине. Макар че прекарвам времето си повече извън Франция, известността ви е стигнала и до мен. Спомням си една история с обици…

Марескал зае важна поза.

— Да, обиците на княгиня Лаурентини — каза той. — Не беше лошо наистина. Но днес ще се справя още по-добре. Признавам, че още преди пристигането на полицията бих искал да доведа издирванията дотам, че…

— Дотам — одобри Раул, — че на тези господа да остане да направят само заключението. Имате пълно право и аз ще продължа утре пътуването си, ако присъствието ми ви е необходимо.

— Ще бъде много полезно и ви благодаря за това. След като разказа каквото знаеше, кондукторът си отиде.

През това време вагонът беше изваден на странична линия и влакът замина.

Марескал се впусна в разследването си. С явното намерение да отстрани Раул, комисарят го помоли да отиде до гарата и да потърси плат за покриване на труповете. Раул слезе с готовност. Тръгна покрай вагона и се повдигна на пръсти до третия прозорец на коридора.

— Както си мислех — каза си той. — Красавецът иска да бъде сам.

Марескал беше повдигнал тялото на младата англичанка и беше разтворил мантото й. На кръста й висеше малка чантичка от червена кожа. Той откачи каишката, взе чантичката и я отвори. В нея имаше книжа, които зачете веднага.

Раул, който го гледаше в гръб, не можеше да види по лицето му как реагира на прочетеното и тръгна мърморейки:

— Напразно бързаш приятелю, ще те пипна, преди да си стигнал целта. Книжата са ми завещани и друг няма право върху тях.

Той изпълни задачата и се върна заедно с жената и майката на началника на гарата, които се готвеха да бдят през нощта над починалите. От Марескал разбра, че в горичката са обкръжени двама души, които се крият в храсталака.

— Има ли други сведения? — попита Раул.

— Нищо — отговори Марескал, — освен че единият от двамата накуцвал, а зад него е намерен ток от обувка, закачен между два корена. Токът е от дамска обувка.

Раул погледна за последен път своята красива и нещастна спътница и пошепна на себе си: „Ще отмъстя за вас, мис Бакфийлд. Не успях да ви спася, но се заклевам убийците ви да бъдат наказани“.

Помисли за госпожицата със зелените очи и повтори клетвата си да отмъсти на тайнственото същество. После, затваряйки очите на младото момиче, покри лицето й.

— Беше наистина красива — каза той. — Не знаете ли името й?

— Откъде да го зная? — отвърна Марескал.

— Но ето една чантичка…

— Може да се отвори само в присъствието на съдебните власти — каза Марескал, метна я през рамо и добави: