Морис Льоблан: Госпожицата със зелените очи

Раул разбра, че се касаеше за другия беглец, и отговори:

— Не, друг, който ще ви спаси от полицаите.

Тя не каза нито дума. Сигурно се страхуваше от клопка, но той настоя:

— Вие сте в ръцете на правосъдието. Очаква ви затвор, ако не ме последвате… съд.

— Не — каза тя, — съдията ще ме освободи.

— Няма да ви освободи. Двама души умряха… Престилката ви е цялата в кръв… Елате… Една минута колебание може да ви погуби… Елате…

След като помълча малко, тя промълви:

— Ръцете ми са вързани.

Както беше наведен, преряза въжето с ножа си и попита:

— Могат ли сега да ви видят?

— Само полицаят, ако се обърне, и то трудно, защото съм в сянка… Другите са много встрани.

— Всичко е наред… Един момент…

По перона се чуха стъпки и говор и той позна гласа на Марескал. Тогава й заповяда:

— Не мърдайте! Пристигнаха по-скоро, отколкото мислех… Чувате ли?

— Страх ме е! — със заекване каза младото момиче. — Струва ми се, че познавам този глас… Боже мой, възможно ли е?

— Да — каза той, — това е гласът на Марескал, вашият неприятел… Но не трябва да се страхувате… Спомнете си как вчера някой застана между двама ви. Това бях аз, не се страхувайте.

— Но той ще дойде.

— Не е сигурно.

— Но ако дойде?

— Престорете се, че спите, че сте припаднала… Мушнете глава между ръцете си и не мърдайте.

— Ако поиска да ме види? Ако ме познае?

— Не му отговаряйте… Каквото и да стане, нито дума… Марескал няма да действува веднага… първо ще помисли… И тогава…

Раул беше неспокоен. Предполагаше, че Марескал ще пожелае да узнае дали бандитът беше действително жена. Тогава щеше да започне разпита и като счете взетите мерки за недостатъчни, сам щеше да прегледа помещението.

Действително в този момент комисарят се провикна:

— Добри новини, господин началник! У вас има забележителен пленник! Гара Бокур ще стане знаменита… Старши, мястото ми изглежда добре избрано. Убеден съм, че няма по-добро, но от предпазливост ще го прегледам още веднъж.

Той пристъпи веднага към целта, както беше предвидил Раул. Между този човек и младото момиче предстоеше да се разиграе ужасен момент. Няколко думи, няколко жеста и госпожицата със зелените очи щеше да бъде изгубена безвъзвратно. Готов беше да бие отбой, но това би означавало край на всякаква надежда. Противниците му нямаше да позволят да поднови опита си. Раул остави всичко на случая.

Като продължаваше да говори на хората отвън, Марескал влезе в помещението. Застана така, че да закрие неподвижната фигура, на която искаше да се полюбува. Раул стоеше наблизо, прикрит от сандъците, така че комисарят да не може да го види.

Марескал се спря и каза високо:

— Като че ли спиш… Хей, приятелко, вярвам, че нямаш нищо против да си поговорим малко?

Той извади от джоба си електрическо фенерче, натисна копчето и насочи светлината. Не видя друго, освен един каскет и две свити ръце. Повдигна каскета.

— Така е — каза тихо. — Жена… руса жена… Хайде, малката, покажи ми хубавата си муцунка!

Хвана я насила за главата и я обърна. Това, което видя, беше толкова неочаквано, че не повярва на очите си. — Не, не — промълви той, — това е невъзможно! Страхуваше се да не дойде някой от другите и затова погледна към входната врата. После нервно дръпна каскета. Лицето й се показа ярко осветено.

— Ти! Ти! — прошепна той. — Но това не е за вярване… Ти тук! Ти убийца!… Ти!…

Наведе се още повече. Пленницата не мърдаше. Бледото й лице не трепваше и Марескал заговори с запъхтян глас:

— Това сте вие! По дяволите! Значи вие сте убили… и полицаите са ви заловили! Вие сте тук, вие! Възможно ли е!

Изглеждаше, че тя спи. Марескал млъкна. Спеше ли наистина? Той й каза:

— Стойте така, не мърдайте… Ще отстраня другите и ще се върна. След един час съм тук и ще поговорим… Ще трябва тихичко да се измъкнем, миличка.

Какво искаше да каже той? Щеше ли да й предложи унизителни условия? Марескал едва ли имаше определени намерения. Случаят го намери неподготвен и той се питаше каква полза може да извлече от него.

Марескал постави обратно каскета върху русата глава. Разгръщайки престилката претърси джобовете на сакото й Не намери нищо в тях. Изправи се, вълнението му беше толкова голямо, че не помисли да прегледа помещението и вратата.

— Смешен хлапак — каза той, като се обърна към другите. — Сигурно няма двадесет години… Момче, което е подведено от съучастникът му.

Продължаваше да говори с разсеян вид, в който се чувстваше обърканата му мисъл и необходимостта да разсъди.