Морис Льоблан: Госпожицата със зелените очи

Англичанката седеше сама до прозореца. Той се настани на седалката до вратата. Тя повдигна очи, погледна натрапника и без да се вълнува, продължи да яде шоколадови бонбони от кутията, която държеше на коленете си.

Мина кондуктор, който продупчи билетите. Влакът навлизаше в предградията и светлините на Париж ставаха все по-редки. Раул прегледа вестниците и като не намери нищо интересно, ги остави.

— Няма събития — каза си той. — Никакво сензационно престъпление. Колко пленителна е тази млада дама!

Възможността да е сам в едно купе с красива непозната, да прекара нощта с нея го забавляваше. Беше решен да не си губи времето в четене, размишления и крадешком хвърлени погледи.

Премести се по-близо. Англичанката трябваше да се досети, че спътникът й иска да я заговори. Тя не обърна внимание на намека. Трябваше сам да влезе в контакт. Това не го смущаваше и с почитателен тон я заговори:

— Мога ли да се обърна с няколко думи към вас? Колкото и некоректна да е постъпката ми, позволете да ви предупредя за нещо, което може да е от значение за вас.

Тя си взе отново бонбон от кутията и без да извръща глава, отговори късо:

— Ако е за няколко думи, господине — да.

— Госпожо…

Тя го поправи:

— Госпожице.

— Госпожице, случайно знам, че през целия ден бяхте следена от мъж, който се крие от вас и …

Тя го прекъсна.

— Постъпката ви наистина е некоректна, особено за един французин. Никой не ви е упълномощил да следите хората, които вървят по стъпките ми.

— Мъжът изглеждаше много подозрителен…

— Познавам господина. Казва се Марескал и ми беше представен миналата година. Той поне има деликатността да ме следи отдалече и да не нахлува в купето ми.

Силно засегнат, Раул се поклони.

— Така е госпожице. Не ми остава друго, освен да мълча.

— Действително, ще бъде добре да мълчите до следващата гара, където ви съветвам да слезете.

— Хиляди съжаления. Работата ми налага да бъда в Моите Карло.

— Налага се, откакто знаете, че аз отивам в този град.

— Вярно, госпожице — ясно каза Раул. — Когато ви видях в сладкарницата на булевард Осман, реших да ви последвам.

— Не сте точен, господине — отвърна англичанката. — Възторгът ви от младата личност със зелените очи щеше да ви изпрати по нейните дири, ако можехте да я настигнете след скандала. Тъй като не успяхте да направите това, тръгнахте след мен. Най-напред до хотел Конкорд, както онзи, за чиито действия ми съобщихте, а после и до бюфета на гарата.

Раул каза искрено:

— Поласкан съм, че нито едно от действията ми не ви е убегнало, госпожице.

— Нищо не ми убягва, господине.

— Виждам. Още малко ще кажете и името ми.

— Раул де Лемези, откривател, върнал се от Тибет и Централна Азия.

Раул не скри учудването си.

— Поласкан съм още повече. Да ви питам ли в резултат на какви проучвания…

— Никакви проучвания. Но когато една дама види как някой нахлува в купето й в последната минута и то без багаж, е длъжна да го наблюдава. Вие разрязахте няколко страници от брошурата с визитната си картичка. Аз я прочетох и си спомних за едно интервю, в което Раул де Лемези описваше последната си експедиция. Просто е, нали?

— Много е просто. Но са нужни силни очи.

— Моите са отлични.

— Но вие не вдигнахте поглед от кутията с бонбоните.

— Не ми е нужно да гледам, за да виждам, нито да мисля, за да отгатвам.

— Какво да отгатнете в случая?

— Да отгатна, че истинското ви име не е Раул де Лемези.

— Невъзможно!

— Ако беше истинското, инициалите, които са на дъното на шапката ви, нямаше да са X. В. Освен ако носите шапката на някой приятел.

Раул започваше да става нетърпелив. Не обичаше в един двубой противникът да има постоянно надмощие.

— Какво означават инициалите X. В., според вас? Тя сдъвка поредния бонбон и каза с небрежен тон:

— Съчетанието на тези инициали е доста рядко. Когато ги срещна случайно, неволно ги съпоставям с две имена, които забелязах веднъж.

— Мога ли да попитам, кои?

— Нищо няма да разберете. Отнася се до непознато за вас име.

— Все пак?

— Хорас Велмон.

— Кой е той?

— Хорас Велмон е един от многото псевдоними, под които се крие Арсен Люпен.

Раул високо се засмя.

— Аз съм Арсен Люпен?

Тя рязко възрази:

— Какво предположение! Разказвам ви за асоциациите, които предизвикват инициалите у мен. Мисля си, че името Раул де Лемези прилича много на известното Раул де Андрези, което Арсен Люпен също е носил.